понеделник, 4 юли 2016 г.

Геният на Джото

Джото, „Мадоната с младенеца на трон и два ангела”

Изложбата “Джото. Италия”, която в продължение на повече от четири месеца (до 10 януари 2016) събира ценители в Кралския дворец на Милано, бе голямото събитие за закриването на ЕКСПО 2015. Тя представя само 14 творби на Джото (1267(?)-1337), никога непоказвани в италианския град - поредица от шедьоври, събрани за пръв път заедно от местни и чуждестранни музеи и религиозни институции.
Биографията на този патриарх на живописта е все още непълна. И досега се спори за годината на неговото раждане, както и за мястото - близо до Флоренция или в самия град. Почти е невъзможно да се направи каталог на автентичните му произведения и те да се разграничат от тези на сътрудниците му. Именно затова експозицията в Милано има уникален исторически принос: с доказана научно сигурност всички представени творби са дело на Джото – единствения според легендата, който е в състояние да очертае безгрешно кръга “О”, както учат децата в Италия още в началното училище. Всяка от тях носи сигурния белег на автора и допълва пътуването, осъществено от артиста из Италия за почти 40 години изключителна кариера. Попътна на изложбата е инициативата “Местата на Джото” - серия от маршрути, по които посетителят да види фрески и шедьоври, непреносими поради мотиви за сигурност и консервиране.
Той е грозноват, но остроумен, интелигентен, ироничен, схватлив и жизнен, както го описва Джорджо Вазари в “Животът на Джото”. Според него той е “най-флорентинският от всички флорентинци”, първият официално пътуващ артист, обиколил Италия, а вероятно стигнал и до Авиньон. Започва да чиракува в ателието на Чимабуе, от когото усвоята техниката. В “Чистилище” от своята “Божествена комедия” Данте вече се изказва за размаха на Джото: ученикът надминава своя учител с решителната си революция на изображението. Ако преди това се рисува абстрактно, с Джото образите придобиват правдива реалност, непозната от времето на античния Рим.
Изложбата е организирана на териториални и хронологични ядра, всяко от които обединява група картини. Джото работи на много места и оставя в някои градове творби с изключителна художествена стойност. В първите зали са младежките му творби “Мадоната с младенеца” (църква в селището Сан Лоренцо), “Мадоната с младенеца на трона и два ангела” (църква “Сан Джорджо алла Коста”, Флоренция), които документират активния му период между Флоренция и Асизи.
Неговите Мадони са нежни майки в естествено пространство, изглеждат „обезцветени” с цвят. Сянката под брадичката или между гънките на една мантия придава триизмерно присъствие на светите фигури. Започват първите поръчки от Тоскана, кръстове разпятия (един от които е в църквата “Санта Мария Новела” във Флоренция), олтарни картини, полиптихи („Полиптих в Бадиа”, Флоренция). Малко по-късно стига до Падуа, където фамилията Скровени му възлага да оформи капелата им. От нея е представен фрагментът “Господ Бог на трона”.
Марсел Пруст описва възхищението си: „След като прекосих по слънце градината, влязох в капела “Скровени”, чийто свод и фрески са толкова сини, че лъчистият ден с ясното си небе сякаш също прекрачи прага заедно с мен, за да отиде поне за момент на сянка и на хлад.” Природата с нейните скали, птици, кози, селски сцени и пасторални пейзажи населява капелата. Джото е първият художник от Средновековието, който се интересува от небесните явления от научна гледна точка, като рисува Халеевата комета в “Поклонението на влъхвите” за Скровени. През тези петнадесетина години към растежа, несравним по качество и широта на културата, се прибавя и способността на артиста да общува с най-елитни клиенти на епохата: папската курия, кметството на Флоренция, банкери. Контактите с тези поръчители продължават през целия му живот.
После настъпва възхитителното, но трудно второ десетилетие - от полиптихите “Санта Репарата” (Флоренция) и “Стефанески”, правен за главния олтар на “Свети Петър” във Ватикана, до известния фрагмент “Две глави на апостоли и светци” от частна колекция. Възможността да се покаже ватиканският полиптих, напуснал за пръв път след 700 години базиликата и предоставен на една изложба, е уникална. Така се подчертава значението на римския период в живота и кариерата на Джото, винаги леко подценявани от изследователите му. Поставените един срещу друг полиптихи - и двата с рисунки от двете страни на дървеното платно, са рядка възможност за сравнение и възхищение.
Те са трудно разбираеми без третия им полюс - фреските в папската базилика “Свети Франциск” в Асизи. Историите на Франциск от Евангелието са сякаш фотограми от неореалистичен филм. Невидими на изложбата, стенописите присъстват като строителни поръчки, изпълнявани успоредно с тези във Флоренция и Рим, със същите артисти сътрудници на художника и най-вече с подобен стил. Джото е изключително умел в омесването на картите и разпределението на ролите. Натрупва голямо богатство - артистично и материално. Съвременниците му въвеждат израза “всичко от неговата ръка”, за да определят високото качество на произведенията му. Това са години, белязали поредното стъпало в социалното издигане на Джото с документирано солидно заплащане, най-вече от кардинал Стефанески.
Художникът е канен от кардинали, религиозни ордени, банкери, дори от краля на Неапол. Където и да се намира, Джото успява да привлече школи и местни артисти за новаторския си стил. Той е отличен организатор. Неговото ателие се превръща в истинска индустриална компания, със значителен брой сътрудници, способни да направляват работата в различни посоки. Когато рисува една картина, тя трябва да има вече точно разположение и да “говори” на наблюдаващия я според определени канони. За полиптиха “Стефанески” Джото все още се подчинява на поръчителя си, но по-късно, вече зрял, първо решава самостоятелно творбата, за да я предостави после на предполагаема клиентела.
Експозицията приключва с произведения от финалния период от живота на Джото, когато художникът вече е известен повече от всеки друг свой колега. Отново са съпоставени два полиптиха - “Барончели” (църквата “Санта кроче” във Флоренция) и “Полиптих” от Болоня. Те показват лицето на късния артист, комуто не остава нищо друго, освен да замине за Милано и да работи за фамилията Висконти в същия дворец, който сега символично отново го посреща с тази изложба. За съжаление двата цикъла стенописи, правени там, са изгубени. За какво му е на Джото, вече близо 70-годишен, известен и богат, ръководещ най-важните строителни обекти във Флоренция, да се отправи към Милано, където преди не е стъпвал? Градът се разраства и предприемчивите флорентинци решават, че е добре да завържат отношения, като изпратят там техния артист.
Разположението на експозицията изправя кураторите пред въпроса как да се подредят произведения, правени преди седем века за църкви, абатства и манастири, в несвойствена им сграда? Кой е най-подходящият контекст, за да не се изгуби чарът им? Избрано е черното желязо, от което са направени светски олтари, а върху тях са опрени работите на Джото. Те са обгърнати в полумрак, който поставя двореца на заден план. Сцената става функционална и в нейния център са единствено творбите на скулптора, художника, архитекта.
Джото е роден беден, изложбата също е “бедна”. Няма кадифета, злата, пищности, прищевки. Светлината осветлява само полихромните творби на артиста.
Тези 14 великолепия на изкуството отправят към красотата, възобновила света. Джото изпреварва бъдещето, хвърля мост към пътищата, изминати от потомците му. Този изключителен художник, смятан за един от бащите на западното изкуство, отваря вратите на зараждащия се италиански Ренесанс.

СОНЯ АЛЕКСАНДРОВА
Милано, специално за “Труд”

понеделник, 13 юни 2016 г.

Техниката "сфумато" на Леонардо разгадана?



 
Мона Лиза
На специална презентация в галерия Уфици във Флоренция френският учен Жак Франк показа своите открития за техниката сфумато на Леонардо да Винчи. Франк е проучвал Джокондата и като историк на изкуството се е интересувал по какъв начин е постигнат ефектът на особена мекота на контурите и това, че те изглеждат “размити като дим”.
 Сфумато означава нещо, което е между светлината и тъмнината, между деня и нощта и фактически започва да се употребява като термин за рисувателна техника именно от Леонардо да Винчи. Той съветвал творците да се упражняват в тоя принцип на разсейването, при който липсват резки граници, за да изглежда всичко като в живота: размито, дишащо, живо, подхранващо фантазията. Това можело да стане като разглеждат образуваните по стените петна мръсотия, влага, неравности и преливания. Смята се дори, че художникът специално одимявал помещението, в което работи, за да търси образите сред носещите се вълма на парите. Именно поради техниката сфумато при различно фокусиране на зрението може да ви се стори ту че Мона Лиза хищно или злобно ви зяпа, ту че нежно се усмихва. Учените смятат, че с течение на
годините ъгълчетата на усмивката на Джокондата се повдигат нагоре. Когато я гледате се създава поразителното усещане, че най-тъмните участъци са осветени отвътре. 

Дамата с хермелина
  Въпреки многобройните опити, досега никой не е успял да възпроизведе техниката сфумато на Ленардо. Според теорията на Жак Франк гениалният творец е нанасял до 30 слоя бои, като всеки следващ е покривал с импрематура в бледо-жълт цвят като на грунда под картината. Ученият твърди, че художникът е работил с лупа и е правил миниатюрни наклонени щрихи с размер 1/40 от милиметъра (!) За доказателства на твърденията си Франк е изложил 8 свои работи, 6 от които са последователни етапи на пресъздаване очите на Мона Лиза, а другите 2 – копирани лично от него картини на Леонардо да Винчи. Само едната от тях – “Света Ана”, коствала на учения 3 000 работни часа.

понеделник, 15 февруари 2016 г.

Мисли на видни творци


И много да изпишеш – няма смисъл.
Човек се е научил да забравя,
каквото го е спряло върху листа.
Но ти пиши. Каквото и да става.
И много да говориш – ще изчезне
сред хорското безмълвие и врява.
Спасение са думите. И бездна.
Но говори. Каквото и да става.
И много да си мислил – полза няма -
не всичко само с разум се решава.
Ала сърцето е наивно и се мами,
та…помисли. Каквото и да става.
И много да си вярвал – ще те лъжат,
дори да те ласкаят с чест и слава.
Към раните ти тръни да превържат,
ти вярвай пак. Каквото и да става.
И много да обичаш – ще нагарча,
че всяка сладост с времето презрява.
Но ти обичай – въпреки, макар, че -
със всеки дъх. Каквото и да става.
Иван Иванов




"Представяш ли си какъв би бил животът,
ако чувстваш болката, която причиняваш?
Светът щеше да е съвсем друг..."
Крикор Азарян









Много е трудно, човек да е безразличен към ритници от хора, на които е дал обувки!
Мариус Куркински









„Ето кога разбираш, че си остарял — когато седиш и се питаш, къде отиде всичко."
Чарлз Буковски







"Мечта, която мечтаеш сам е мечта. Мечта, която мечтаете заедно е реалност."
Джон Ленън















Ще те критикуват винаги. Ще говорят лоши неща за теб и ще бъде трудно да срещнеш някого, комуто ще се харесаш такъв, какъвто си!
Така че, живей! Прави всичко, което ти подсказва сърцето. Животът е като едно театрално произведение, което няма начални репетиции.
Пей, танцувай, смей се и живей интензивно всеки ден от твоя живот, преди представлението да е свършило без аплаузи..!"
Чарли Чаплин








"Много хора са толкова бедни, че всичко което имат е само пари, известност и власт".
Боб Марли







четвъртък, 18 юни 2015 г.

Мои мисли за живота


Провалите в живота озлобяват човека и го правят циник. Но когато в тежък момент Вселената ви изпрати приятелска ръка, не я отхвърляйте! За добро ви е пратена. Тя е вашето бъдеще и съдба.





 Не знам дали сте били в театър, час преди да започне представлението. На приглушена светлина, сами и в пълна тишина. Какво е усещането в този сакрален момент, в този храм на суетата? Усещането е такова, сякаш сте в момент преди Сътворението! Преди да избухне човешката суета, глъчка и глупостта. Това, което мъдреците казват: "Тишината е гласът на Бога. Всичко останало е лош превод". Именно тогава най-добре разбирате кои сте всъщност. Нямаш никакво време и все пак си обгърнат от Вечността. Какъв парадокс за твоя разум !



 Интересен е експериментът на германския математик Аугуст Мьобиус, наречен "Лентата на Мьобиус". Ако прокараш пръст по едната повърхност на извита лента, накрая на лентата неусетно се озоваваш на другата й страна. Същото се случва и в живота. Мислиш си, че вървиш по точно предначертан от теб Път, а някъде по Пътя неусетно попадаш на друго място, в други ситуации, други хора. То как да разбереш живота?



 В живота винаги има нещо недовършено, недоизречено, несподелено...












 Казват, че няма "пълно щастие". Това може да го каже само егоист човек. Истината е, че пълно щастие има, но само когато е споделено. Когато човек мисли само за себе си, за своето лично добруване, а не за общото с другия, такъв човек не може да бъде щастлив. Та той дори не живее, той само съществува.








 Надеждата е като Полярната звезда. По звездата моряците се ориентират в мрака. Понякога тя изчезва зад облаци, дори за много дълго, но си остава там в пространството. Случва се и в живота да се появят лоши моменти, които като облаци да закрият звездата. И да те обърка. Да загубиш посоката. Но когато се покаже, тя ще те отведе там, накъдето си се запътил.






 Децата са достатъчно интелигентни, за да разберат какво чувстваш. Възрастните вече не са способни на това. Как да очакваш разбиране от озлобен от живота циник или претръпнало сърце?










 Понякога се чудя кое его е по-голямо, това на децата или това на възрастните? Това на децата е несъзнателно, но това на възрастните е съзнателно. Което е и гадното.
Понякога се чудя коя любов е по-искрена, това на децата или това на възрастните? Децата никога не съчетават интересчийството с любов, докато възрастните го правят съзнателно. Което е и гадното.
Затова с децата се общува лесно, а с възрастните- трудно. Може би затова Андерсен чудесно е разбирал децата и е описал недостатъците на възрастните в своите силно въздействащи приказки.




 Както меката вода руши най-здравата скала, така и незначителни неща могат да разрушат най-здравата връзка.











 С времето близките хора спират да ти обръщат внимание, познатите те използват за лични цели, приятелите стават все по-малко и по-малко и накрая разбираш, че през целия си път си бил сама душа. Така наречената "сродна душа" е просто мит.







 Не са важни тези, които срещаш през живота си. Важни са тези, които остават с теб до края!













 Ще дойде ден, в който ще се запитате: " И къде съм АЗ в този безумен свят? Кои са другите около мен? И кой всъщност съм АЗ?". Въпросът е - какво чувстваш, а не какво мислиш.








 Защо хората са спрели да общуват? Затварят се, крият се, увъртат, избягват... Но когато им трябва нещо за своя изгода, търсят другите, нали? Къде е тук човешкото, пълноценно общуване? Къде е радостта от общуването? Вече се превръщаме в общество от самотници, което е страшно. А не трябва да е така! Душата иска разговор! Иска общуване. Сещате ли се въобще да попитате някого как е, има ли нужда от нещо? Или мислите само как да подхранвате своето надуто его? Вижте децата, те общуват с радост помежду си, дори когато не се познават. А какво става с възрастните? За какво е тази резервираност и отчужденост? Сякаш животът им е спрял, заради купищата разочарования, а не би трябвало да е така. Просто бъдете присъстващи. Дори само една хубава дума и мил жест могат да значат толкова много.



 Не е важно кой ти пожелава щастие, а кой те прави щастлив.



















 Любовта не се доказва. Тя се изживява. Да прекъснеш връзка по свое желание, без да зачиташ чувствата на другия е като да направиш аборт - егоистично,травмиращо и болезнено е.






 В хода на времето всичко се разпада - идеи, форми, цели, планове, проекти, връзки, семейства, приятелства... И накрая какво ви остава? Остава една пустота. Една голяма пустота. И понеже егото се страхува от нея, то се мъчи да я запълни с нещо, най-често с лош пълнеж. А пустотата просто трябва да се изживее. Пустотата е като тишината между нотите. А тишината между нотите създава музиката. Когато нещо се разпадне, това не значи край, а че вече ти се отваря ново съзнание. Пробуждане. А не запълване с ненужни неща.



 Ако сте избрали да вървите по пътя на любовта, ще ви бъде много трудно да разгърнете душата си в този комерсиален свят. Сянката на комерсиализма ще ви пречи да видите истинската същност на живота. Ще искате да бъдете като другите, да постигнете същите външни успехи, но за сметка на което ще погубите душата си. А погубите ли душата си, нито свещеника от близката църква, нито психотерапевта от съседната клиника ще могат да ви спасят. Най-трудния път към любовта е да бъдеш себе си, но си заслужава.


 Като се замислите, смъртта не е случайно явление. Ако не е тя, нямаше да я има Вярата и Надеждата. Щяхме да приемем Живота като даденост, а не като скъпоценност и нищо нямаше да ни мотивира да направим нещо смислено през живота си.











 Когато хората крадат твои творения, трябва да си щастлив. Това значи, че си душевно богат. Празните стомни винаги имат нужда от течаща изворна вода.







 Умиротворените хора са вътрешно стабилни. Останалите са просто непримирими. Затова рядко са в мир със себе си.












Какъв парадокс. Питаш едно дете какъв или каква иска да стане като порасне. Досещате се какви отговори ще даде. Но ще бъда изненадан, ако някое дете каже: "Искам да бъда себе си!". Това ще е мъдър отговор. Защото колкото повече остарява човек, толкова повече разбира, че през по-голямата част от живота си не е бил себе си. Той просто е играл ролите, които си е пожелал като малък / малка.



Животът понякога е като ураган. Колко бързо се развиват нещата. Докато се обърнеш и...всичко свърши. Въпросът е, какво е останало след това? Във вашия живот. И в този до вашия.








 Най-красивата жена не е тази, която се облича добре, с модерна прическа, елегантен грим и ухаеща на скъп парфюм. Най-красивата жена е тази, която има чувства.

















 Какво е да постигнеш вътрешен мир? Първо, ако не си харесвате работата, не я взимайте насериозно и не се отъждествявайте с нея. Просто приемете, че играете роля. Защото, ако не дай си боже утре загубите работата, какво правите? Трябва просто да си намерите нова работа, а това значи нова роля. Но същността ви не се променя, въпреки ситуациите. Човек не трябва да загуби себе си, каквото и да се случи.
Второ, ако човек има деца, да това е прекрасно! Но тези деца са дошли на този свят чрез него, те не са негова собственост. Защото, ако утре този човек умре, на кого ще разчитат тези деца, ако не на себе си?
И трето, хората не се събират, за да бъдат нещастни и да си угаждат. Те се събират, за да СЕ УЧАТ взаимно. Защото всеки един от нас се явява нещо като душевно огледало, в което ние се оглеждаме и чрез другия решаваме какво да променим в себе си, а не другия. Така че, никой не ни е длъжен с нищо, никой не може да ни направи щастливи и никой не е отговорен за нас. Защото, ги имаме тези неща в себе си. Никой не може да ти даде това, което го има в теб, както и ти не можеш да дадеш никому това, което го има в него. Образно казано, ако той има домати и ти имаш домати, защо да си разменяте доматите, след като си ги имате? Целта е просто двамата да седнете и да си направите заедно една хубава салата. Затова когато хората са заедно, си обменят опит, чувства, преживявания, с които обогатяват живота си. И това трябва да го правят не по задължение, а с радост и желание.



  Понякога искам да съм едно дръвче, да посрещам изгревите и да изпращам залезите, да приютявам животинки, да почувствам вятъра, но да го има спокойствието.
Да не мисля за работа, за пари, за материални неща и въобще неща, които тревожат душите ни. Климент Охридски много хубава мисъл има: " Да не тревожим душите си за неща, които не пребъдват вечно."
Мъдри са били хората. А днес властва простотията, елементаризма, егоизма и комерсиализма. Много лошо се е променил света.
Спокойствието на душата е нещо велико! Ако някой изобщо може да го разбере, ще разбере Божията промисъл.
Хората не влизат в живота. Те просто преминават през него, без да го почувстват и разбират.


 Хората винаги мислят обратно на това, което говорят. И най-често оставате изненадани от действията им.









 Понякога се питам: "Имат ли ангелите провалена мисия?".
















  Всеки намира своя своя собствена среда, където да се чувства добре. Любителите на кучета да не се събират с любителите на котки. Или казано иначе, комерсиални типове да не се събират с духовни личности. Иначе няма да се разбират. А интересно ми е как ще се разбира комерсиалния Запад с духовния Изток? Не е нужно да следвате света. Ще се объркате. Важното е какво чувствате в себе си. Да запазиш себе си, въпреки интензивните промени в света и междуличностните отношения, е може би най-трудната битка.







 Искате да скъсате с някого, само защото е различен? Да видим. Кога в природата има нещо напълно еднакво? Две капки вода не си приличат. Клонингите не си приличат с оригинала. Дори двете половини на лицето ви не са еднакви. Трябва да имаш еднояйчен близнак, за да е точно като теб. А защо просто не ПРИЕМЕТЕ другия, че е различен? Така ще спестите много главоболия. Ако всички бяха като вас, как щяхте да се обогатявате взаимно? Дори животни с различна окраска от един вид съжителстват заедно и добре се разбират. Само хората не се разбират. Защото прекалено много анализират.

  Един обикновен фейсбук ден...:)
Стоя тук като „Идиот” на Достоевски. Решавам да отворя това чудо на еврейчето Зъкърбърг, наречено FACEBOOK. Преглеждам списъка с приятелите. „Мъртви души” на Гогол. Както е казал поета: „Ни вопъл, ни стон”. Нищо. Прехвърлям се на стената. О, тук има повече неща! Има „Новите дрехи на манекенката” на Андерсен „Любов” на Елиф Шафак, Престъпление и наказание” на Достоевски, „Война и мир” на Толстой, „Богат, беден” на Ъруин Шоу, „Изгубеният рай” на Джон Милтън, „Изгубеният свят” на Артър К. Дойл, „Под ДПС -то” и „Немили – недраги” (с тези бежанци) на дядо Вазов, „По мрежата” на Йовков (модерна интерпретация)... Цялата библиотека е тук. Да, но „Снежната царица” на Андерсен ме извиква да чистя с греблото пред къщата. Решавам да постоя още малко. Чета „Корупция” на Александър Томов. По митниците. Не ми е интересно. То е ясно, че в демокрацията корупцията е като смазочно масло. „До Чикаго и назад” на Алеко Константинов. Гледам снимки кой къде е пръснал пари по света да се нагледа на красоти. Ех, Алеко, що не направи едно селфи на Ниагара, та поне да те видим там? По-нататък чета за „Снежанка”. Много мащехи има дето все питат огледалото, наречено Фейсбук, коя е най-красива на света. Накрая огледалото решава, че най-красива е приятелката й и нашата любима мащеха от яд захвърля лаптопа си през терасата! А на друго място „Малкият принц” на Екзюпери, все още мечтае за своята роза. „Всичко е суета и гонене на вятър”, казва Еклесиаст в дебелата Библия. Не, има надежда, казва Джани Родари в „Продавач на надежда”. Я чакай... Тук има и вкусни неща. Разни рецепти, манджи, десерти! Както казват македонците за любимата си наденица: „Ке умрем за нея!”. То не бе шедьоври и чудо! Светва ти лампичката на Павлов! Докато умувам коя нова книга да отворя, неочаквано телефона звънна. Джек Лондон ме призовава: „Дивото зове”! Няма как, трябва да тръгвам на работа. Раното пиле, рано го колят. Натискам Turn off и излизам.


  Хората, поне по-голямата част от тях имат грешна представа за егото. Те мислят, че човек, който мисли само за себе си е егоист. Това е вярно, но само отчасти. Всъщност, когато говорим за любов към себе си, това не е егоизъм. Това е уважение към себе си, начин да покажеш пред другите, че носиш 100% отговорност за това, което се случва в живота ти. Егоизъм е, когато човек е празен отвътре, и използва другите за свои лични нужди и цели, като по този начин ги ограбва. С две думи, това е дребнав човек. Това е едната страна на Егото. Другата е, както хубаво се е изразил веднъж мой приятел: „Цял живот съм искал да бъда Някой. Сега съм Някой, но вече не съм Аз”. Сам се досещаш, че егото обича да играе роли. Да слага маски, да се прикрива. То се храни от това. А ние му позволяваме. Прави го, защото не иска да признае съществуването на нашата истинска същност – душата. Затова, когато се питаш :”Кой съм Аз?” , и отговориш обратно, виж какво се получава – ти не си къщата, не си работата, не си банковата сметка, нито колата ти, нито семейството ти, нито децата ти, нито приятелите ти, нито тялото ти, дори и името ти. Тогава кой си Ти? Вече стигаме до същността. Ти си ДУША! След като вече знаем отговора, значи трябва да направим така, че да не даваме превес на егото, да изкривява нашите представи за себе си. Погледни най-малките деца. Те са толкова естествени, при тях егото не е така силно развито. Затова са щастливи и радостни. Егото се страхува от смъртта. И знаеш ли защо? Защото знае, че със смъртта ще се разпадне неговата идентичност. Така че, реално погледнато, медитацията не помага в такива случаи, тя само успокоява ума, обаче не те кара да ОСЪЗНАВАШ! А точно в осъзнаването е ключа. Това обаче се постига след много страдания и загуби. Когато човек загуби много неща, разбира, че е на погрешен път. И като се погледне в себе си, разбира, че през цялото време е бил подвластен на този тиранин, наречен ЕГО. Така че, когато осъзнаем егото, то вече престава да ни тероризира, а го караме да живее в баланс с нуждите на душата. Така се постига равновесие. Съзерцанието е един чудесен начин да постигнеш това равновесие. Аз често го практикувам, дори и сега. Просто наблюдавай хората, природата, света около себе си. Виж, кое ги прави нещастни и щастливи. Нека те бъдат твоето огледало, да ти помогнат да се вгледаш в себе си. Така можеш да постигнеш това, което малцина са постигнали, това душевно спокойствие и увереност, за което всички мечтаем.



 Пожелавам на хората да се возят в най-хубавите коли. Пожелавам и да преспят в най-хубавите хотели. Да носят най-хубавите дрехи. Да посетят най-екзотичните места. Да опитат най-вкусните ястия. Да имат най-хубавите джаджи. Да имат най-хубавите удобства. И накрая да разберат, че щастието не е в тях. Щастие има тогава, когато постигнат душевно спокойствие.



Най-добрите оператори не правят игрални филми, не снимат репортажи и музикални клипове. Те са сред природата. Да снимаш дивата фауна е изкуство и здрави нерви и усет към непредвидими ситуации! Там няма сценарии, няма режисура. Няма нагласени неща. Това е живата връзка между оператора и животното! Накрая да го сглобиш като филм. Не е ли това вълнуващо?











Доверието е като старинна китайска ваза - изработва се трудно и с години, но счупи ли се, дори да я залепиш, не е същата.


Хората са станали все по-егоцентрични, а светът все по-материалистичен. С това безумно консуматорство и гонене на интереси, светът все повече затъва в собствените си л...а! Извинявам се за израза, но е така. Хората загубиха себе си. Продадоха душите си. Обезличиха се. То вече няма разлика между чалга звезда и продавачка в бутиков магазин. Мъжете пък се хвалят с неща, с които замазват вътрешната си празнота. Заприличаха на търговци. Това не е свят на човешки същества. Това е свят на мъртви души. На зомбирани консуматори. Общуването, истинското дълбоко общуване вече е останало в книгите, филмите и романите. Спряха да чувстват, прекалено много анализират. Трудно приемат другия, че е различен. Да се опиташ да стопиш ледовете между теб и другите е все едно да се опиташ да разтопиш айсберг със сешоар. Не влизат в живота, все бързат за някъде, преминават през него като Ориент експрес през българска гара, без да го почувстват и разбират. Вземат се много насериозно, което пък ги прави арогантни. Вече не се интересуват какъв си като Човек, а какво имаш, за да ти го вземат, защото те нямат. Или просто от алчност. Няма по-беден и жалък от интересчията и егоиста! Какво ме интересува, че сме в 21 век, че виждам нови технологии, лъскави витрини, луксозни удобства, че човешките отношения са като покупко- продажба, след като маймуната стана по човек от човека, а човека по-голяма консуматорска свиня от свинята? 
Така е, приятели. Това е светът, който ви е поднесен на тепсия. Ако ви харесва такъв, ами... да ви е сладко! А ако не - започнете промяната от вас самите. Не гледайте какво става със света и да подражавате на всичко, обезличавайки се, гледайте какво става с вас самите! Не можете да промените света, но можете да промените себе си. С повече любов и по-малко егоизъм.

петък, 22 май 2015 г.

ИЗГУБЕНИ ДУШИ




Душата ми умира,
бавно като тлеещ въглен.
Очите ми гледат в простора далечен,
как да се върна в небесния дом?
Около мен сноват души,
объркани, блудни,
търсейки своя път в живота несигурен.
Души, забравени от Бога.
В поквара и суета потъват те,
в блатото на греховете.
Но душата като дъждовна капка,
копнее отново да се върне
в океана на Вечността.
Ще загуби себе си,
бидейки частица от Цялото.
Мир, покой и радост
отново ще се възцари,
камбанен звън простора ще огласи!
А вятърът ще разпилее
и последните прашинки от нашия спомен,
в живота греховен...
.......
Снимка и текст: Ал. Филипов

неделя, 19 април 2015 г.

Моят великденски кръстоносен поход към Гърция!

Дойдох, видях и заснех!

 





Моето пътуване към Гърция започна с посещението на гробницата на Филип Македонски. Вътре е тъмно, но
експонатите са осветени мистично. Има погребални зали и невероятни
произведения на изкуството! Интересното е, че самият Филип е бил много
дребен, едва ли е бил по-висок от 1.50, като се съди по доспехите и
въоръжението му. Има и изящни изработки от злато, например златна корона
с дъбови листа и жълъди, изумително е, че по листата
се личат и жилките, а по шапчиците на жълъдите - пъпчици! Има и две
невероятни малки пластики от слонова кост с размерите на човешка длан,
ако знаете само как са изработени лицата на тези божества, че и в косите
и брадите им са втъкани златни нишки! Каква е тази технология,
ескурзоводът така и не обясни! Повече за гробницата може да прочетете
тук: http://woman.hotnews.bg/n/blizo-oshte-poblizo-do-aleksandur-veliki.11772.html


Оттам посетих величествените водопади в Едеса:



 
Този е висок 6 метра! Можете да видите клипове на водопада, които заснех на място:
https://youtu.be/9wvxecoGoBw
https://youtu.be/19EnIJO2NPo
https://youtu.be/d7grWeKiVig













Тук на пейката посрещам изгрева над Бяло море в Паралия Катерини!



                                                                    







Ето защо Паралия Катерини е наречена още "Олимпийската Ривиера". Защото е в
близост до планината Олимп, както виждате на снимката! Красива планина,
но не видях божествата там.




 













Тук молитвите, псалмите и мирисът на свещени масла, които разпръсват
благоуханието си в целия манастирски комплекс, създават непосредствена
връзката с Бога.


















 Солун- изглед отгоре. Всъщност, гърците наричат града Тесалоники, а за нас
българите е Солун. В дъното се вижда планината Олимп.



















Църквата "Свети Димитър Солунски". Тук се намира крипторият с мощите на светеца.





















 Кулата е най-източната от трите кули на морската стена на града, съборена
заедно с другите две кули в 1867 година. Тя свързвала източната с
морската стена на Солун и разделяла еврейския квартал от мюсюлманските и
еврейските гробища. Построена е от османския султан Сюлейман Велики в
1535 - 1536 година.[1] Кулата заменя стара византийска кула, спомената
от солунския епископ Евстатий Катафлор в описанието му на обсадата на града от норманите в 1185 година.

Използвана е успешно от османските турци като крепост и затвор, в който
са лежали много български революционери и противници на османската
власт. През 1826 година по нареждане на султан Махмуд II в кулата масово
се избиват затворници. Заради безбройните жертви на османските
изтезания и екзекуции кулата е наричана Кулата на еничарите, Камлъкуле -
Кулата на кръвта и Червената кула до към края на 19 век.



Турците затварят и изтезават тук в 1863 г. Петко войвода.

През 1890 година кулата е варосана и така се сдобива с днешното си име.
Макар днес да е в светлобежов цвят, все още се нарича Бялата кула.

Солун попада в Гърция след Балканските войни в 1912 - 1913 година и през Първата световна война кулата е използвана като команден център на съглашенските войски и като склад за археологически находки, открити от британските части. По-късно е използвана като елемент от въздушната отбрана на града и като метеорологическа лаборатория на Солунския университет. Пред кулата е работило прочутото кафене и театър „Театър на Бялата кула“, съборени през 1954 година за разширяване на парка.

Сега кулата се намира на крайбрежния булевард „Ники“. В нея се помещава
„Византийският музей“ и е една от водещите туристически атракции на
града. Постройката е под управлението на Гръцкото министерството на
културата и Агенцията за византийските старини.
Кулата е цилиндрична с височина от 33,9 m и диаметър 22,7 m. Има приземен етаж и 6
етажа, свързани със 120-метрова вита стълба по външната стена.




 Пред паметника на адаша - Александър Велики! 
















автор : Александър Филипов