понеделник, 4 юли 2016 г.

Геният на Джото

Джото, „Мадоната с младенеца на трон и два ангела”

Изложбата “Джото. Италия”, която в продължение на повече от четири месеца (до 10 януари 2016) събира ценители в Кралския дворец на Милано, бе голямото събитие за закриването на ЕКСПО 2015. Тя представя само 14 творби на Джото (1267(?)-1337), никога непоказвани в италианския град - поредица от шедьоври, събрани за пръв път заедно от местни и чуждестранни музеи и религиозни институции.
Биографията на този патриарх на живописта е все още непълна. И досега се спори за годината на неговото раждане, както и за мястото - близо до Флоренция или в самия град. Почти е невъзможно да се направи каталог на автентичните му произведения и те да се разграничат от тези на сътрудниците му. Именно затова експозицията в Милано има уникален исторически принос: с доказана научно сигурност всички представени творби са дело на Джото – единствения според легендата, който е в състояние да очертае безгрешно кръга “О”, както учат децата в Италия още в началното училище. Всяка от тях носи сигурния белег на автора и допълва пътуването, осъществено от артиста из Италия за почти 40 години изключителна кариера. Попътна на изложбата е инициативата “Местата на Джото” - серия от маршрути, по които посетителят да види фрески и шедьоври, непреносими поради мотиви за сигурност и консервиране.
Той е грозноват, но остроумен, интелигентен, ироничен, схватлив и жизнен, както го описва Джорджо Вазари в “Животът на Джото”. Според него той е “най-флорентинският от всички флорентинци”, първият официално пътуващ артист, обиколил Италия, а вероятно стигнал и до Авиньон. Започва да чиракува в ателието на Чимабуе, от когото усвоята техниката. В “Чистилище” от своята “Божествена комедия” Данте вече се изказва за размаха на Джото: ученикът надминава своя учител с решителната си революция на изображението. Ако преди това се рисува абстрактно, с Джото образите придобиват правдива реалност, непозната от времето на античния Рим.
Изложбата е организирана на териториални и хронологични ядра, всяко от които обединява група картини. Джото работи на много места и оставя в някои градове творби с изключителна художествена стойност. В първите зали са младежките му творби “Мадоната с младенеца” (църква в селището Сан Лоренцо), “Мадоната с младенеца на трона и два ангела” (църква “Сан Джорджо алла Коста”, Флоренция), които документират активния му период между Флоренция и Асизи.
Неговите Мадони са нежни майки в естествено пространство, изглеждат „обезцветени” с цвят. Сянката под брадичката или между гънките на една мантия придава триизмерно присъствие на светите фигури. Започват първите поръчки от Тоскана, кръстове разпятия (един от които е в църквата “Санта Мария Новела” във Флоренция), олтарни картини, полиптихи („Полиптих в Бадиа”, Флоренция). Малко по-късно стига до Падуа, където фамилията Скровени му възлага да оформи капелата им. От нея е представен фрагментът “Господ Бог на трона”.
Марсел Пруст описва възхищението си: „След като прекосих по слънце градината, влязох в капела “Скровени”, чийто свод и фрески са толкова сини, че лъчистият ден с ясното си небе сякаш също прекрачи прага заедно с мен, за да отиде поне за момент на сянка и на хлад.” Природата с нейните скали, птици, кози, селски сцени и пасторални пейзажи населява капелата. Джото е първият художник от Средновековието, който се интересува от небесните явления от научна гледна точка, като рисува Халеевата комета в “Поклонението на влъхвите” за Скровени. През тези петнадесетина години към растежа, несравним по качество и широта на културата, се прибавя и способността на артиста да общува с най-елитни клиенти на епохата: папската курия, кметството на Флоренция, банкери. Контактите с тези поръчители продължават през целия му живот.
После настъпва възхитителното, но трудно второ десетилетие - от полиптихите “Санта Репарата” (Флоренция) и “Стефанески”, правен за главния олтар на “Свети Петър” във Ватикана, до известния фрагмент “Две глави на апостоли и светци” от частна колекция. Възможността да се покаже ватиканският полиптих, напуснал за пръв път след 700 години базиликата и предоставен на една изложба, е уникална. Така се подчертава значението на римския период в живота и кариерата на Джото, винаги леко подценявани от изследователите му. Поставените един срещу друг полиптихи - и двата с рисунки от двете страни на дървеното платно, са рядка възможност за сравнение и възхищение.
Те са трудно разбираеми без третия им полюс - фреските в папската базилика “Свети Франциск” в Асизи. Историите на Франциск от Евангелието са сякаш фотограми от неореалистичен филм. Невидими на изложбата, стенописите присъстват като строителни поръчки, изпълнявани успоредно с тези във Флоренция и Рим, със същите артисти сътрудници на художника и най-вече с подобен стил. Джото е изключително умел в омесването на картите и разпределението на ролите. Натрупва голямо богатство - артистично и материално. Съвременниците му въвеждат израза “всичко от неговата ръка”, за да определят високото качество на произведенията му. Това са години, белязали поредното стъпало в социалното издигане на Джото с документирано солидно заплащане, най-вече от кардинал Стефанески.
Художникът е канен от кардинали, религиозни ордени, банкери, дори от краля на Неапол. Където и да се намира, Джото успява да привлече школи и местни артисти за новаторския си стил. Той е отличен организатор. Неговото ателие се превръща в истинска индустриална компания, със значителен брой сътрудници, способни да направляват работата в различни посоки. Когато рисува една картина, тя трябва да има вече точно разположение и да “говори” на наблюдаващия я според определени канони. За полиптиха “Стефанески” Джото все още се подчинява на поръчителя си, но по-късно, вече зрял, първо решава самостоятелно творбата, за да я предостави после на предполагаема клиентела.
Експозицията приключва с произведения от финалния период от живота на Джото, когато художникът вече е известен повече от всеки друг свой колега. Отново са съпоставени два полиптиха - “Барончели” (църквата “Санта кроче” във Флоренция) и “Полиптих” от Болоня. Те показват лицето на късния артист, комуто не остава нищо друго, освен да замине за Милано и да работи за фамилията Висконти в същия дворец, който сега символично отново го посреща с тази изложба. За съжаление двата цикъла стенописи, правени там, са изгубени. За какво му е на Джото, вече близо 70-годишен, известен и богат, ръководещ най-важните строителни обекти във Флоренция, да се отправи към Милано, където преди не е стъпвал? Градът се разраства и предприемчивите флорентинци решават, че е добре да завържат отношения, като изпратят там техния артист.
Разположението на експозицията изправя кураторите пред въпроса как да се подредят произведения, правени преди седем века за църкви, абатства и манастири, в несвойствена им сграда? Кой е най-подходящият контекст, за да не се изгуби чарът им? Избрано е черното желязо, от което са направени светски олтари, а върху тях са опрени работите на Джото. Те са обгърнати в полумрак, който поставя двореца на заден план. Сцената става функционална и в нейния център са единствено творбите на скулптора, художника, архитекта.
Джото е роден беден, изложбата също е “бедна”. Няма кадифета, злата, пищности, прищевки. Светлината осветлява само полихромните творби на артиста.
Тези 14 великолепия на изкуството отправят към красотата, възобновила света. Джото изпреварва бъдещето, хвърля мост към пътищата, изминати от потомците му. Този изключителен художник, смятан за един от бащите на западното изкуство, отваря вратите на зараждащия се италиански Ренесанс.

СОНЯ АЛЕКСАНДРОВА
Милано, специално за “Труд”

Няма коментари:

Публикуване на коментар