четвъртък, 18 юни 2015 г.

Мои мисли за живота


Провалите в живота озлобяват човека и го правят циник. Но когато в тежък момент Вселената ви изпрати приятелска ръка, не я отхвърляйте! За добро ви е пратена. Тя е вашето бъдеще и съдба.





Тема за размисъл.
Когато гледаме филми за любовта, забелязвам как малко преувеличават някои неща. Какво внушават филмите и какво реално показва живота? Хората говорят за брака така, сякаш е нещо задължително, щом се влюбиш и смесват любовта с брака. Кого поставят тук в центъра- себе си и своите интереси или наистина любовта към един човек? От мои наблюдения и личен опит, мога да кажа, че това смесване на любовта с брака е една фатална грешка, която коства живота на милиони семейства. Любовта е дълбоко чувство, което се изживява тук и сега. Тя е като смъртта – застигне ли те, не пита. И двете неща просто се случват. Брака е договор между двама души на материална основа. Лошото е, че всичко, което е придобито по време на брака по време на развод трябва да се дели, което поражда много конфликти и е грозна гледка. Да не говорим кой става свидетел на тези гледки. Днес всеки гледа да се уреди наготово и никой не иска да изгражда отношения. Затова повечето бракове се сключват или по интереси или по сметка. За да се сключи един брак по любов е важно двамата да се разбират на емоционално и духовно ниво. Ако това липсва, след брака неминуемо ще последва разрив, първо, защото самотата започва там, където двамата няма какво да си кажат и второ, защото не вземат предвид, че хората се променят и нещата няма да са същите, както преди брака. Ето, много хора казват, че де факто не общуват в семействата си. А това е много важно, защото точно пълноценното общуване е основата за едни истински отношения. Забелязали ли сте, колко много двойки се събират с приятели и компания? Защо? Защото реално между тях няма истинско общуване и компенсират тази липса с купони, партита, събиране с приятели, неволни свалки и т.н. Но когато се прибират в къщи, самотата вече ги е посрещнала на прага. Забелязали ли сте също така, че във филмите, а и в живота, хората говорят за бъдещи неща, при това без изобщо да изживяват настоящето? Ето, това е големият проблем при повечето двойки – те са винаги или в бъдещето или в миналото, но не и в настоящето. Защо трябва да притискаш другия с твои правила, условия и планове за едно въображаемо бъдеще, след като изобщо не изживявате настоящето? То щом не ви носи радост сега, и в бъдеще ще е така. Ето, това е коварството на несъзнателната любов, да поставиш другия в зависимост. Не това е начина. Начинът е осъзнаване, носене на лична отговорност, изразяване на чувства, общуване, отдаденост. Без натиск. Даже бих казал, че в отношенията трябва да е като в музиката. Ако ти свириш на пиано, а другия на цигулка, това са два напълно различни инструмента, нали? Ако ти свириш каквото искаш и другия каквото иска, въпреки, че сте дует, ще се получи какофония, нали? Но, ако се слушате един друг и търсите хармонията, ще се получи музика. И още нещо разбрах. Духовен с комерсиален човек да не се събира. Няма да се разберат. Или двамата трябва да са духовно израснали или комерсиални и първични и да се използват един другиму. Така че, самотата не е когато губиш хора, а когато изчезва общуването. Осъзнаем ли този факт, животът ни ще протече на съвсем друго ниво. Изживяваме любовта, щом ни връхлети, живеем в настоящето и приемаме другия за скъпоценност, не за даденост, от когото можем да научим много за себе си. И да му благодарим за тази възможност. 



  Напоследък чета в разни статии колко било лошо, виждате ли, когато попадаме на "грешният", "неправилният", "неточният", човек. Мисля, че такова определение е не само вредно, но и опасно, защото тласка подсъзнателно всеки човек към самота, като го кара да се страхува, да не се доверява на чувствата си. Няма идеални хора. Животните май ще се окажат по-мъдри от хората, защото въпреки различията си, не само като външност, но и като характер, се приемат без условия.Хората сами си слагат ограничения, като си измислят причини да не носят отговорност за това, което се случва в живота им. А истината е, че няма "неправилни" и "грешни" хора, просто повечето сами си поставят високи критерии, които им пречат да приемат другия такъв, какъвто е. Всеки човек е интересен и уникален, защото влага нещо ново в живота ни, като ни го обогатява. Кара ни да се опознаваме по-добре. Да счупваме бариерите на собствените си страхове. Да се доверим на чувствата си. Едва ли се събираме с някого, за да ни угажда във всичко? Ако е така, значи проявяваме егоизъм, не любов. Никой не ни е длъжен с нищо, но ако го прави, го прави, защото той или тя са ПОЖЕЛАЛИ това! И го правят с радост и желание! Не по принуда или насила. Затова единият не бива да обвинява другия, че не може да му даде нищо или същото, защото истината е, че не че не може, а НЕ ЖЕЛАЕ да го направи! Когато обичаш, оправданията не важат. Просто си наясно, че доброволно си избрал да си с този човек и да си готов да носиш последствията. И ако нещо не се случи, тогава "грешният" човек ще се окаже не друг, а самият ти!    



 Не знам дали сте били в театър, час преди да започне представлението. На приглушена светлина, сами и в пълна тишина. Какво е усещането в този сакрален момент, в този храм на суетата? Усещането е такова, сякаш сте в момент преди Сътворението! Преди да избухне човешката суета, глъчка и глупостта. Това, което мъдреците казват: "Тишината е гласът на Бога. Всичко останало е лош превод". Именно тогава най-добре разбирате кои сте всъщност. Нямаш никакво време и все пак си обгърнат от Вечността. Какъв парадокс за твоя разум !



 Интересен е експериментът на германския математик Аугуст Мьобиус, наречен "Лентата на Мьобиус". Ако прокараш пръст по едната повърхност на извита лента, накрая на лентата неусетно се озоваваш на другата й страна. Същото се случва и в живота. Мислиш си, че вървиш по точно предначертан от теб Път, а някъде по Пътя неусетно попадаш на друго място, в други ситуации, други хора. То как да разбереш живота?



 В живота винаги има нещо недовършено, недоизречено, несподелено...












 Казват, че няма "пълно щастие". Това може да го каже само егоист човек. Истината е, че пълно щастие има, но само когато е споделено. Когато човек мисли само за себе си, за своето лично добруване, а не за общото с другия, такъв човек не може да бъде щастлив. Та той дори не живее, той само съществува.








 Надеждата е като Полярната звезда. По звездата моряците се ориентират в мрака. Понякога тя изчезва зад облаци, дори за много дълго, но си остава там в пространството. Случва се и в живота да се появят лоши моменти, които като облаци да закрият звездата. И да те обърка. Да загубиш посоката. Но когато се покаже, тя ще те отведе там, накъдето си се запътил.






 Децата са достатъчно интелигентни, за да разберат какво чувстваш. Възрастните вече не са способни на това. Как да очакваш разбиране от озлобен от живота циник или претръпнало сърце?










 Понякога се чудя кое его е по-голямо, това на децата или това на възрастните? Това на децата е несъзнателно, но това на възрастните е съзнателно. Което е и гадното.
Понякога се чудя коя любов е по-искрена, това на децата или това на възрастните? Децата никога не съчетават интересчийството с любов, докато възрастните го правят съзнателно. Което е и гадното.
Затова с децата се общува лесно, а с възрастните- трудно. Може би затова Андерсен чудесно е разбирал децата и е описал недостатъците на възрастните в своите силно въздействащи приказки.




 Както меката вода руши най-здравата скала, така и незначителни неща могат да разрушат най-здравата връзка.











 С времето близките хора спират да ти обръщат внимание, познатите те използват за лични цели, приятелите стават все по-малко и по-малко и накрая разбираш, че през целия си път си бил сама душа. Така наречената "сродна душа" е просто мит.







 Не са важни тези, които срещаш през живота си. Важни са тези, които остават с теб до края!













 Ще дойде ден, в който ще се запитате: " И къде съм АЗ в този безумен свят? Кои са другите около мен? И кой всъщност съм АЗ?". Въпросът е - какво чувстваш, а не какво мислиш.








 Защо хората са спрели да общуват? Затварят се, крият се, увъртат, избягват... Но когато им трябва нещо за своя изгода, търсят другите, нали? Къде е тук човешкото, пълноценно общуване? Къде е радостта от общуването? Вече се превръщаме в общество от самотници, което е страшно. А не трябва да е така! Душата иска разговор! Иска общуване. Сещате ли се въобще да попитате някого как е, има ли нужда от нещо? Или мислите само как да подхранвате своето надуто его? Вижте децата, те общуват с радост помежду си, дори когато не се познават. А какво става с възрастните? За какво е тази резервираност и отчужденост? Сякаш животът им е спрял, заради купищата разочарования, а не би трябвало да е така. Просто бъдете присъстващи. Дори само една хубава дума и мил жест могат да значат толкова много.



 Не е важно кой ти пожелава щастие, а кой те прави щастлив.



















 Любовта не се доказва. Тя се изживява. Да прекъснеш връзка по свое желание, без да зачиташ чувствата на другия е като да направиш аборт - егоистично,травмиращо и болезнено е.






 В хода на времето всичко се разпада - идеи, форми, цели, планове, проекти, връзки, семейства, приятелства... И накрая какво ви остава? Остава една пустота. Една голяма пустота. И понеже егото се страхува от нея, то се мъчи да я запълни с нещо, най-често с лош пълнеж. А пустотата просто трябва да се изживее. Пустотата е като тишината между нотите. А тишината между нотите създава музиката. Когато нещо се разпадне, това не значи край, а че вече ти се отваря ново съзнание. Пробуждане. А не запълване с ненужни неща.



 Ако сте избрали да вървите по пътя на любовта, ще ви бъде много трудно да разгърнете душата си в този комерсиален свят. Сянката на комерсиализма ще ви пречи да видите истинската същност на живота. Ще искате да бъдете като другите, да постигнете същите външни успехи, но за сметка на което ще погубите душата си. А погубите ли душата си, нито свещеника от близката църква, нито психотерапевта от съседната клиника ще могат да ви спасят. Най-трудния път към любовта е да бъдеш себе си, но си заслужава.


 Като се замислите, смъртта не е случайно явление. Ако не е тя, нямаше да я има Вярата и Надеждата. Щяхме да приемем Живота като даденост, а не като скъпоценност и нищо нямаше да ни мотивира да направим нещо смислено през живота си.











 Когато хората крадат твои творения, трябва да си щастлив. Това значи, че си душевно богат. Празните стомни винаги имат нужда от течаща изворна вода.







 Умиротворените хора са вътрешно стабилни. Останалите са просто непримирими. Затова рядко са в мир със себе си.












Какъв парадокс. Питаш едно дете какъв или каква иска да стане като порасне. Досещате се какви отговори ще даде. Но ще бъда изненадан, ако някое дете каже: "Искам да бъда себе си!". Това ще е мъдър отговор. Защото колкото повече остарява човек, толкова повече разбира, че през по-голямата част от живота си не е бил себе си. Той просто е играл ролите, които си е пожелал като малък / малка.



Животът понякога е като ураган. Колко бързо се развиват нещата. Докато се обърнеш и...всичко свърши. Въпросът е, какво е останало след това? Във вашия живот. И в този до вашия.








 Най-красивата жена не е тази, която се облича добре, с модерна прическа, елегантен грим и ухаеща на скъп парфюм. Най-красивата жена е тази, която има чувства.

















 Какво е да постигнеш вътрешен мир? Първо, ако не си харесвате работата, не я взимайте насериозно и не се отъждествявайте с нея. Просто приемете, че играете роля. Защото, ако не дай си боже утре загубите работата, какво правите? Трябва просто да си намерите нова работа, а това значи нова роля. Но същността ви не се променя, въпреки ситуациите. Човек не трябва да загуби себе си, каквото и да се случи.
Второ, ако човек има деца, да това е прекрасно! Но тези деца са дошли на този свят чрез него, те не са негова собственост. Защото, ако утре този човек умре, на кого ще разчитат тези деца, ако не на себе си?
И трето, хората не се събират, за да бъдат нещастни и да си угаждат. Те се събират, за да СЕ УЧАТ взаимно. Защото всеки един от нас се явява нещо като душевно огледало, в което ние се оглеждаме и чрез другия решаваме какво да променим в себе си, а не другия. Така че, никой не ни е длъжен с нищо, никой не може да ни направи щастливи и никой не е отговорен за нас. Защото, ги имаме тези неща в себе си. Никой не може да ти даде това, което го има в теб, както и ти не можеш да дадеш никому това, което го има в него. Образно казано, ако той има домати и ти имаш домати, защо да си разменяте доматите, след като си ги имате? Целта е просто двамата да седнете и да си направите заедно една хубава салата. Затова когато хората са заедно, си обменят опит, чувства, преживявания, с които обогатяват живота си. И това трябва да го правят не по задължение, а с радост и желание.



  Понякога искам да съм едно дръвче, да посрещам изгревите и да изпращам залезите, да приютявам животинки, да почувствам вятъра, но да го има спокойствието.
Да не мисля за работа, за пари, за материални неща и въобще неща, които тревожат душите ни. Климент Охридски много хубава мисъл има: " Да не тревожим душите си за неща, които не пребъдват вечно."
Мъдри са били хората. А днес властва простотията, елементаризма, егоизма и комерсиализма. Много лошо се е променил света.
Спокойствието на душата е нещо велико! Ако някой изобщо може да го разбере, ще разбере Божията промисъл.
Хората не влизат в живота. Те просто преминават през него, без да го почувстват и разбират.


 Хората винаги мислят обратно на това, което говорят. И най-често оставате изненадани от действията им.









 Понякога се питам: "Имат ли ангелите провалена мисия?".
















  Всеки намира своя своя собствена среда, където да се чувства добре. Любителите на кучета да не се събират с любителите на котки. Или казано иначе, комерсиални типове да не се събират с духовни личности. Иначе няма да се разбират. А интересно ми е как ще се разбира комерсиалния Запад с духовния Изток? Не е нужно да следвате света. Ще се объркате. Важното е какво чувствате в себе си. Да запазиш себе си, въпреки интензивните промени в света и междуличностните отношения, е може би най-трудната битка.







 Искате да скъсате с някого, само защото е различен? Да видим. Кога в природата има нещо напълно еднакво? Две капки вода не си приличат. Клонингите не си приличат с оригинала. Дори двете половини на лицето ви не са еднакви. Трябва да имаш еднояйчен близнак, за да е точно като теб. А защо просто не ПРИЕМЕТЕ другия, че е различен? Така ще спестите много главоболия. Ако всички бяха като вас, как щяхте да се обогатявате взаимно? Дори животни с различна окраска от един вид съжителстват заедно и добре се разбират. Само хората не се разбират. Защото прекалено много анализират.

  Един обикновен фейсбук ден...:)
Стоя тук като „Идиот” на Достоевски. Решавам да отворя това чудо на еврейчето Зъкърбърг, наречено FACEBOOK. Преглеждам списъка с приятелите. „Мъртви души” на Гогол. Както е казал поета: „Ни вопъл, ни стон”. Нищо. Прехвърлям се на стената. О, тук има повече неща! Има „Новите дрехи на манекенката” на Андерсен „Любов” на Елиф Шафак, Престъпление и наказание” на Достоевски, „Война и мир” на Толстой, „Богат, беден” на Ъруин Шоу, „Изгубеният рай” на Джон Милтън, „Изгубеният свят” на Артър К. Дойл, „Под ДПС -то” и „Немили – недраги” (с тези бежанци) на дядо Вазов, „По мрежата” на Йовков (модерна интерпретация)... Цялата библиотека е тук. Да, но „Снежната царица” на Андерсен ме извиква да чистя с греблото пред къщата. Решавам да постоя още малко. Чета „Корупция” на Александър Томов. По митниците. Не ми е интересно. То е ясно, че в демокрацията корупцията е като смазочно масло. „До Чикаго и назад” на Алеко Константинов. Гледам снимки кой къде е пръснал пари по света да се нагледа на красоти. Ех, Алеко, що не направи едно селфи на Ниагара, та поне да те видим там? По-нататък чета за „Снежанка”. Много мащехи има дето все питат огледалото, наречено Фейсбук, коя е най-красива на света. Накрая огледалото решава, че най-красива е приятелката й и нашата любима мащеха от яд захвърля лаптопа си през терасата! А на друго място „Малкият принц” на Екзюпери, все още мечтае за своята роза. „Всичко е суета и гонене на вятър”, казва Еклесиаст в дебелата Библия. Не, има надежда, казва Джани Родари в „Продавач на надежда”. Я чакай... Тук има и вкусни неща. Разни рецепти, манджи, десерти! Както казват македонците за любимата си наденица: „Ке умрем за нея!”. То не бе шедьоври и чудо! Светва ти лампичката на Павлов! Докато умувам коя нова книга да отворя, неочаквано телефона звънна. Джек Лондон ме призовава: „Дивото зове”! Няма как, трябва да тръгвам на работа. Раното пиле, рано го колят. Натискам Turn off и излизам.


  Хората, поне по-голямата част от тях имат грешна представа за егото. Те мислят, че човек, който мисли само за себе си е егоист. Това е вярно, но само отчасти. Всъщност, когато говорим за любов към себе си, това не е егоизъм. Това е уважение към себе си, начин да покажеш пред другите, че носиш 100% отговорност за това, което се случва в живота ти. Егоизъм е, когато човек е празен отвътре, и използва другите за свои лични нужди и цели, като по този начин ги ограбва. С две думи, това е дребнав човек. Това е едната страна на Егото. Другата е, както хубаво се е изразил веднъж мой приятел: „Цял живот съм искал да бъда Някой. Сега съм Някой, но вече не съм Аз”. Сам се досещаш, че егото обича да играе роли. Да слага маски, да се прикрива. То се храни от това. А ние му позволяваме. Прави го, защото не иска да признае съществуването на нашата истинска същност – душата. Затова, когато се питаш :”Кой съм Аз?” , и отговориш обратно, виж какво се получава – ти не си къщата, не си работата, не си банковата сметка, нито колата ти, нито семейството ти, нито децата ти, нито приятелите ти, нито тялото ти, дори и името ти. Тогава кой си Ти? Вече стигаме до същността. Ти си ДУША! След като вече знаем отговора, значи трябва да направим така, че да не даваме превес на егото, да изкривява нашите представи за себе си. Погледни най-малките деца. Те са толкова естествени, при тях егото не е така силно развито. Затова са щастливи и радостни. Егото се страхува от смъртта. И знаеш ли защо? Защото знае, че със смъртта ще се разпадне неговата идентичност. Така че, реално погледнато, медитацията не помага в такива случаи, тя само успокоява ума, обаче не те кара да ОСЪЗНАВАШ! А точно в осъзнаването е ключа. Това обаче се постига след много страдания и загуби. Когато човек загуби много неща, разбира, че е на погрешен път. И като се погледне в себе си, разбира, че през цялото време е бил подвластен на този тиранин, наречен ЕГО. Така че, когато осъзнаем егото, то вече престава да ни тероризира, а го караме да живее в баланс с нуждите на душата. Така се постига равновесие. Съзерцанието е един чудесен начин да постигнеш това равновесие. Аз често го практикувам, дори и сега. Просто наблюдавай хората, природата, света около себе си. Виж, кое ги прави нещастни и щастливи. Нека те бъдат твоето огледало, да ти помогнат да се вгледаш в себе си. Така можеш да постигнеш това, което малцина са постигнали, това душевно спокойствие и увереност, за което всички мечтаем.


Всяка душа, дошла от небитието, има задачата в този лицемерен, бездушен и егоистичен свят, да запази себе си - своята същност. И точно това е най-голямото изпитание за всеки човек, чийто урок, уви, е провал.
Знаете ли къде е истината? Като влезете в църква или параклис и застанете пред олтарчето, където пише "Упокой". Със запалени свещи. Тогава разбирате цената на Живота. Дали сте обичали достатъчно? Дали сте оценили хората в живота си? Дали сте осъзнали и превъзмогнали егоизма си? Много въпроси могат да се родят пред това олтарче. Никакви учения, курсове и семинари, не могат да заменят тази проста истина. Когато се самозабравите, просто идете на това място, да си припомните кои сте.
Memento mori.



Самотата не е когато сте сами. А когато няма какво да си кажете.










Пожелавам на хората да се возят в най-хубавите коли. Пожелавам и да преспят в най-хубавите хотели. Да носят най-хубавите дрехи. Да посетят най-екзотичните места. Да опитат най-вкусните ястия. Да имат най-хубавите джаджи. Да имат най-хубавите удобства. И накрая да разберат, че щастието не е в тях. Щастие има тогава, когато постигнат душевно спокойствие.



Живеем в сюрреалистичен свят. Където и да отидеш, виждаш съградено върху пясъчните основи на материализма. Стоки, вещи и излишно натруфени имоти. Де факто, вече нямаме общество. Защото нямаме общуване. В истинския и пълен смисъл на думата. Хората са като привидения в градовете. Всичко е толкова илюзорно и това "общуване" се опира само до едно "Здравей-здрасти", мимолетно контактуване на най-повърхностно ниво и "Как да го мина?". Хората живеят заедно, но са като отчуждени. Всички погледи са забити във виртуалните си телефони и ако може, маса на корем. Това е. Дори и римляните не са живели така.



Най-добрите оператори не правят игрални филми, не снимат репортажи и музикални клипове. Те са сред природата. Да снимаш дивата фауна е изкуство и здрави нерви и усет към непредвидими ситуации! Там няма сценарии, няма режисура. Няма нагласени неща. Това е живата връзка между оператора и животното! Накрая да го сглобиш като филм. Не е ли това вълнуващо?











Доверието е като старинна китайска ваза - изработва се трудно и с години, но счупи ли се, дори да я залепиш, не е същата.


Хората са станали все по-егоцентрични, а светът все по-материалистичен. С това безумно консуматорство и гонене на интереси, светът все повече затъва в собствените си л...а! Извинявам се за израза, но е така. Хората загубиха себе си. Продадоха душите си. Обезличиха се. То вече няма разлика между чалга звезда и продавачка в бутиков магазин. Мъжете пък се хвалят с неща, с които замазват вътрешната си празнота. Заприличаха на търговци. Това не е свят на човешки същества. Това е свят на мъртви души. На зомбирани консуматори. Общуването, истинското дълбоко общуване вече е останало в книгите, филмите и романите. Спряха да чувстват, прекалено много анализират. Трудно приемат другия, че е различен. Да се опиташ да стопиш ледовете между теб и другите е все едно да се опиташ да разтопиш айсберг със сешоар. Не влизат в живота, все бързат за някъде, преминават през него като Ориент експрес през българска гара, без да го почувстват и разбират. Вземат се много насериозно, което пък ги прави арогантни. Вече не се интересуват какъв си като Човек, а какво имаш, за да ти го вземат, защото те нямат. Или просто от алчност. Няма по-беден и жалък от интересчията и егоиста! Какво ме интересува, че сме в 21 век, че виждам нови технологии, лъскави витрини, луксозни удобства, че човешките отношения са като покупко- продажба, след като маймуната стана по човек от човека, а човека по-голяма консуматорска свиня от свинята? 
Така е, приятели. Това е светът, който ви е поднесен на тепсия. Ако ви харесва такъв, ами... да ви е сладко! А ако не - започнете промяната от вас самите. Не гледайте какво става със света и да подражавате на всичко, обезличавайки се, гледайте какво става с вас самите! Не можете да промените света, но можете да промените себе си. С повече любов и по-малко егоизъм.




Сега разбирам какви трябва да са истинските приятели. Когато ви е тъжно, колко от вашите приятели ще кажат: "Отпусни се и изживей до дъно тъгата си. Просто остани с нея за малко".
Ако имате такива приятели, задръжте ги, тъй като те ви даряват с нещо изключително рядко. Дават ви възможност да изживеете пълно чувствата си, а не да ви ги отнемат.


Няма коментари:

Публикуване на коментар