Как да срещнем другия? Лечителната сила на емпатията, безусловното приемане и автентичното присъствие

“Емпатията означава временно да живееш друг живот, деликатно да пребиваваш в живота на другия без да го оценяваш или осъждаш”

Живеем във време, в което имаме на разположение много комуникационни канали, а все по-често се чувстваме самотни, неразбрани и нечути. Неслучени. В срещата с другите.

Как да бъдем по-способни да се свързваме с другите? Отговор на този въпрос ни дава един от най-влиятелните психолози на нашето време – Карл Роджърс. (1902-1987) .Той е създател на един от най-ефективните и до днес  подходи в психотерапевтичното пространство – клиентоцентрираната терапия.

Нека се потопим за малко в неговия свят и да се опитаме да чуем в тишината на мислите си някои от отговорите, които той ни дава. Кълбото на три нишки опасва света на Карл Роджърс и те са емпатията, безусловното позитивно приемане на другия и автентичността в присъствието.

Емпатията е душата на личностно-центрирания подход на Карл Роджърс. Способността за емпатично взаимодействиие прави междуличностните отношения цветни и споделени.  Прояви на емпатия  наблюдаваме още в ранните етапи на човешкото развитие. Поведението на новороденото, което заплаква в отговор на силния плач на друго новородено от съседно креватче в родилния дом, са едни  от първите видове на емпатийно реагиране. Тогато детето всъщност още не е способно да отдиференцира своето емоционално състояние от това на друг човек.  Способността за емпатия може да лекува и най-наранената човешка душа :“Емпатията е целителна сама по себе си. Тя е едно от най-мощните терапевтични средства, което освобождава, утвърждава и връща усещането за принадлежност към човешкия род, дори у най-изплашените клиенти.”.

Какво означава да бъдеш емпатичен спрямо друго човешко същество е един от въпросите, които вълнуват Роджерс по време на целия му живот? То е като на момент да се откажеш. От собствената си идентичност и да си позволиш да се гмурнеш в света на другия.

“Да си в състояние на емпатия означава да възприемаш вътрешния вят на другия точно със запазване на емоционалните и смисловите отенъци. Като че ли ставаш този друг, но без да губиш усещането “като че ли”. Усещаш радостта или болката на другия, така както той ги усеща.. “ ( Rogers, 1975).

Какви са механизмите чрез които можем да покажем емпатия на другия, така, че той да се почувства приет? И не на последно място чут. Защото все по-често  оставаме “загубени в превода”, сякаш крещим срещу вятъра и думите се връщат обратно при нас недокоснати. Роджърс ни дава безценни съвети за това как да се опитваме да слушаме другия. Силата на перифразата.  И не само. “Слушайте емпатично и отразявайте казаното, поставете се в ролята на огледало. Какво прави огледалото? То не осъжда. То не дава съвети. То просто отразява. Процесът на отразяване е лесно усвоим, просто трябва да повторим със собствени думи това, което другият казва и чувства. Фрази за отразяване, които можем да използваме, когато практикуваме емпатично слушане: «Доколкото разбирам, ти чувстваш, че….»; «Виждам, че ти се чувстваш….»; «Значи, това което ми казваш, е ….» ; «Това, което разбрах, е …..» и т.н.”

Освен да чуваме другия, ако искаме да го срещнем много важно  е умението да го  следваме емпатично. Да го следваме по течението в мислите и чувствата му без  страх, че ще се изгубим в него.

“Най – многото, което можем да дадем на другия човек( не най-малкото, а най-многото) , е желанието да бъдем с него, в неговите чувства, като отделна и неповторима личност(Rogers, 1980).

Безусловното позитивно приемане е втората водеща нишка в света на Карл Роджърс. Можем да го осмислим през двата ключови елемента -“ безусловно” или приемане на човека без условия и даване на оценки и “позитивно приемане” или отношения на зачитане и уважение.

Толкова често в нас ехтят думите на дадени отдавна оценки , които и до сега задръстват несъзнаваните потоци в душите ни. Ти си…….и хилядите изброявания, които носим в ядрото на собстената си идентичност и досега.

“Аз не вярвам, че външната оценка е част от помагащите отношения”

Затова бих искал да създам отношения, в които аз даже вътрешно никога да не оценявам другия човек “( Rogers,1961).

Как да приемаме безусловно друго човешко създание. Не е ли майката единствената фигура, която е способна да ни даде това?

Роджърс осмисля безусловното приемане като зачитане или признаване на възможността на другия да бъде различен, дори тогава, когато това не ни харесва.  И даже мъничко ни плаши различието? И често се опитваме да го подчиним :

“В действителност всеки човек е като отделен остров и той може да построи мост към другите, ако преди всичко бъде себе си, ако му позволим да бъде себе си”( Rogers, 1961).

Чрез безусловното приемане можем да се върнем към себе си. Като след дълго пътуване, да се  почувстваме отново споделени и приети. Както някога в прегръдките на мама. Човек е хиляди неща, които чакат да бъдат разкрити. Трябва само да му дадем правото да бъде безкраен в нас. Без да го затваряме в надписани кутийки със старателно изрязани етикети.

„Когато усетя, че ме приемаш напълно, тогава — и само тогава — мога да ти покажа най-нежното си аз  , най-крехкото си аз, най-любовното си аз и най-вече — само тогава — мога да ти покажа най-уязвимото си аз “

Автентичното присъствие е  последната нишка в света на Роджърс която ще проследим заедно.Да присъстваш автентично е в теб да има съответствие между преживяното и осъзнатото и между осъзнаваното и изрязяваното и  комуникираното Да бъдеш безкрайно искрен при срещата. Автентичното присъствие помага на клиента да се довери на консултанта и на процеса. Важно е клиентът да е сигурен, че консултантът няма за цел да го манипулира и така може да е свободен в споделянето си.

Да срещнеш другия. Да му позволиш да бъде. Да го чуеш . Да го приемеш  различен. И така да го утвърдиш като уникално човешко създание.

Един проект на  който си заслужава да дадем шанс. Ще завърша нашето кратко пътешествие с думите на Роджърс, които някога ме вдъхновиха да уча психология:

“Като че ли моята вътрешна душа, е излязла навън и е докоснала душата на другия. Отношенията ни надхвърлят това, което е всеки един от нас представлява по отделно и стават част от нещо по-голямо. Поражда се дълбинно израстване, изцеление и енергия”

Притча за невежеството

"В Индия имало един много известен художник. Всички харесвали и приемали произведенията му за перфектни. Наричали го Ранга Гуру. Неговият възпитаник Раджичи, който приключил вече обучението си му занесъл последната си картина и поискал неговото мнение и оценка.
Ранга Гуру му казал:
„Ти вече си художник Раджичи и твоята картина ще я оцени народът.“
И поискал от Раджичи да сложи картината на най-оживеното място в града. До нея да остави червен молив и бележка, с която да помоли хората да зачеркнат местата, които не харесват.
Раджичи послушал учителя си. Какво било учудването му като отишъл след няколко дена да види резултата. Цялата картина почти била покрита с червени кръстове. На Раджичи му станало мъчно. Картината, в която вложил душа и нарисувал с толкова труд, била сякаш червена стена. Взел я и отишъл при Ранга, за да се оплаче и сподели колко е тъжен и обиден.
Ранга Гуру му казал да не тъжи, а да продължи да рисува.
Раджичи нарисувал отново картината. Ранга го посъветвал пак да я сложи на същото място, но този път да остави четки и бои, а в бележката да поиска от хората да поправят местата които не харесват. След няколко дни Раджичи отишъл да види какво е станало. Бил много щастлив ,защото картината не била докосната, четките и боите не били използвани. Тичешком отишъл при учителя си и споделил своята радост.
Ранга Гуру:
„Скъпи Раджичи при първата ситуация ти видя, че като дадеш възможност на хората да критикуват те бяха безжалостни. Хора, които през живота си не са рисували дойдоха и надраскаха картината ти. Докато във втората ситуация ти поиска от тях да поправят грешките ти, поиска да са градивни. Да си градивен изисква знания и умения. Поради незнание никой не посмя да поправи картината.
Скъпи Раджичи в работата си не е достатъчно да си майстор, нужни са знания. Тези, които нямат понятие за твоята работа не можеш да очакваш да оценят труда ти. За тях твоя труд няма никаква стойност. С невежите никога не спори и не споделяй произведенията си!“

ЗА ИЗКУСТВОТО И ЗА ЧОВЕКА НА ИЗКУСТВОТО

Изкуство ще рече да проникнеш в един свят по-висш, по-съвършен от този на обикновения делничен живот, да възприемеш нещо от него и така майсторски да го свалиш долу, т.е. да го облечеш в една такава форма, достъпна за останалите хора, които образуват масата, че те, като слушат или гледат произведението на изкуството, да се почувствуват сякаш и те издигнати в този по-възвишен мир, където техните радости и техните скърби добиват по-друг смисъл и цена.

Изкуство е само онова изкуство, което издига и облагородява човека. Премахнете ли на изкуството неговата морална подкладка, то ще се изроди и ще добие една от многото свои извратени и неправилни прояви, които наблюдаваме напоследък в наши дни.

Когато Достоевски е казал, че красотата ще спаси света, той не е имал предвид красотата така, както тя се разбира в обикновения смисъл на думата; той не е искал да каже, че красотата, която срещаме по улици и мегдани, красотата, за която всеки може да говори и да я описва, ще спаси света. О, не! Ще спаси света оная красота, която е качество на живота в онзи свят, в който проникват хората на изкуството в момент на творчески екстаз.

Предназначението на изкуството е да ни доближи все повече и повече до този свят на хармония и радост, където и страданията са приятни и носят щастие, където и противоречията на живота се осмислят и добиват цена. Този свят е Царството Божие, което трябва да се свали един ден на земята. И хората на изкуството, на истинското изкуство, това и вършат. Ден след ден, чрез своите произведения, те ни дават последователно възможност да проникваме по-често в този възвишен свят и да се поучим на много хубави неща от там. Ако засега имаме отделни личности, издигнати по дух и душа, ум и сърце, които проникват в този свят, за в бъдеще всеки един човек ще има повече или по-малко достъп до него. Всеки един ще бъде до известна степен художник, поет и музикант.

Художество, поезия и музика, това са трите разклонения на едно и също дърво - изкуството, те се определят от заложбите, средствата, с които разполага човекът на изкуството, за да изрази своите постижения. Това са само три начина, по които творецът споделя своите преживявания с останалите хора, това са три врати, които ни водят към този по-висш мир. Когато вдъхновеният творец, изпадналият в творчески екстаз артист, се озове в този чуден и приказен свят на светлина, хармония и радост, той се изпълва с чувства, усети и идеи, които са чужди на обикновените хора, които и сам той не е имал, преди да бъде осенен от творческото вдъхновение. Потопен в тая нова среда, той блаженствува. Тогава той не мисли нито за рими, нито за бои, нито за тонове: той живее това ново положение. Но когато пожелае да направи копие на това, което е преживял, на това, което е видял и изпитал, за да го сподели със своите близки и околни, той си избира вече средствата; ако е художник, той взема четката и боите, поетът търси и съчетава звучни думи и чрез тях буди красиви образи, а музикантът комбинира тоновете, за да ни даде макар и бледа сянка на оная дивна хармония, която цари във висшите сфери.

Изкуството не се твори от човека. То съществува някъде си цялостно и съвършено, а само се пречупва и отразява през специално надарени личности и слиза до съзнанието на масата във формата на това, което обикновено наричаме изкуство. То си е от край време съвършено и, когато се говори за история или еволюция на изкуството, трябва да разбираме по--скоро история и еволюция на средствата за израз, то е развитие и история на творческия процес, който се изменя според развоя на специалните дарби и според изменението на моралния уровен в отделните личности, които превеждат изкуството от неговата родина върху нашата земя.

В това царство на изкуството всичко е красота, хармония и музика и в него не току тъй може да се влезе. Но достатъчно е да проникнеш в него един път само за няколко мига и ти ще имаш дълго време стимул за работа. Повече от „жреците" в храма на изкуството са прониквали истински един или два пъти през живота си в това дивно царство и цялото им творчество отпосле, колкото и да е обилно то, е изградено върху спомена за тия няколко кратки, но интензивно изживени мига. А не са малко и ония негови служители, които обикалят около това царство, без да могат да проникнат в него, поради това, че им липсват необходимите душевни качества.

Когато казвам душевни качества, подразбирам известни вътрешни условия, с които човек се ражда и които не се постигат с учене в академии и консерватории. Не всеки, който е минал курса по хармония, може да композира и не всеки, който е следвал художество, може да стане художник. Защото не всяко звукосъчетание е музика и не всяка смесица от багри и форми е художество.

Изкуството е колективно творчество. При създаването на една картина, на една музикална творба, при написването на една хубава книга, хиляди същества вземат участие, а художник, музикант и поет са само фокуси, в които тия същества концентрират своята дейност, за да ù дадат външен израз, пригоден за времето и условията, при които живеем. Онова, което наричаме творчески екстаз и творческо вдъхновение, е идване във връзка с тия същества и даване възможност те да се проявят чрез нас. Ето защо поет, художник и музикант трябва да насочват погледа си навътре и там .да търсят пътищата за общуване с гениите на изкуството и никога да ги не напуска чувството на скромност. Че те не са тия, които творят и създават, но поради специфичната си вътрешна и външна природа, могат да послужат за проводници на ония, чиито образ и живот са светлина, хармония и красота. Не са редки случаите, когато тия щастливци по земята биват канени само да присъствуват на богатата трапеза на своите гении и там прекарват с часове в небивал екстаз и творческо вдъхновение и все пак да не им е позволено да дадат конкретен израз на това, що окото им е видяло и ухото им е чуло. Те се преизпълват с чудни емоции и идеи, душата им блаженствува в неземната красота и хармония, но опитат ли се да изнесат нещо навън, да го направят достояние на масата, всичко се разтапя и неусетно се използва и от най-майсторските ръце.

 Човекът на изкуството може често да прониква в този чуден свят, ако спазва известни условия, но обикновеният човек - никога. За последния няма друг път да дойде в допир с живота на тия висши сфери, освен като съзерцава произведенията на изкуството, дадени чрез избраниците. Една картина, едно музикално произведение една хубава книга - това са пътища за проникване в света на изкуството. Но когато човек дълго време съзерцава хубави картини, хубава музика и хубава поезия, неусетно у него се зараждат ония вътрешни условия и способности, които един ден ще заведат всеки човек в царството на изкуството, за да лицезрее всеки един направо Божествената хармония, светлина и красота.

Истинското изкуство е път към съвършенство. Ако един поет, един музикант, един художник, след като е работил цял живот с изкуството си, не стане по-съвършен, ако неговата мисъл, неговите чувства, неговата воля не се издигнат високо над делничната проява на масата, то той не е бил в жива връзка с гениите на изкуството и всичкото му творчество е лъжеизкуство. Един музикант трябва да отрази и във вътрешния си и във външния си живот онази хармония, на която е проводник чрез музиката си, един художник трябва да даде израз и в живота си на ония красиви образи и видения, които го вдъхновяват в работата му, а един поет и в ежедневната си реч трябва да се стреми към красивия израз. Как може да съм поет, а из устата ми да излизат най-вулгарни думи и да имам груба обхода?... Човекът на изкуството трябва да пази душата си чиста и неопетнена, защото тя е олтарът за свещенодействие на гениите на изкуството и чрез нея те дават израз на себе си върху земята. Започне ли човек да губи от чистотата на своите мисли и чувства, той се отдалечава постепенно от това царство и все по-рядко бива посещаван от неговите вдъхновители, докато един ден се почувствува съвсем изоставен и това е вече краят на неговия живот, като проводник и носител на изкуството. Талантът, който има, му се отнема и се дава на друг, по-достоен да бъде избраник на ония високо напреднали същества, чиито поглед върху земята добива изразът на това, което ние наричаме изкуство.

Измежду многото качества - душевни и физически - които трябва да притежава човекът на изкуството, ще разгледаме само някои. Преди всичко, той трябва да има богато въображение. Това е първото условие за всяко творчество и всяко изкуство. Чрез него окото става око на художник и ухото - ухо на музикант, защото наистина именно чрез него художникът вижда нещата така, както обикновеното око не може да ги види и музикантът чува хармонии, които обикновеното ухо не може да долови Въображението е вратата, през която се влиза в света на изкуството, а благодарение на специфичните си дарования и талант творецът-художник може да изнесе нещо от него и да го направи достъпно за другите: и те да видят и те да чуят, та да споделят с него голямата радост и красивите преживявания, що той е имал там.

Има външно зрение и вътрешно зрение, има външен слух и вътрешен слух. Въображението събужда у човека вътрешното зрение и вътрешния слух, а те са основата за всяко творчество. Няма ли ги някой, всуе ще се сили да „създаде" нещо, да „сътвори" ново, защото ще трябва да го види с око, което не вижда и да го чуе с ухо, което не чува, осланяйки се единствено на правила и сръчности, добити в академии и консерватории. Човекът на изкуството се ражда такъв, никакво училище не може да го създаде, а ако той се учи някъде, то това е само да дисциплинира и обиграе своите сръчности и дарования, та технически да бъде подготвен за бъдещето си творчество, което се обуславя единствено от вдъхновеното въображение, с което човек требва да се роди. Въображението, което носи в себе си прометеевата искра, не може да се купи с пари, нито да се придобие с труд. То е една чудна дарба, която събужда скрити възможности у човека и която далеч още не е проучена от съвременните психолози. Благодарение на него поетът, който е изгубил способността да говори, все още може да пише чудни стихове; и художникът, като загуби зрение, все още може да вижда вътре в себе красиви образи и чудни багри. Та нямаме ли случая с Бетовен, който ни даде най-хубавите си творби, когато беше вече съвършено глух? За него не е легенда, че в момент на творческо вдъхновение е чувал дивна музика и неисказуеми хармонии.

Човекът на изкуството не трябва да забравя, каква е неговата роля и заслуга в собственото му творчество и най-вече ревниво да се пази от гордост и тщеславие. Нито за момент да не изпуска из предвид, че не е той, който твори изкуството, а е само един проводник на чуждо творчество. И каквото му се дава, дава му се само като отражение. Наистина, смешно е, когато една вейка стърчи на едно дърво и каже: „Ето какво съм аз и ето до къде съм стигнала", а не вижда, че нейното положение върху дървото се определя от онзи жизнен подтик, който струи из дънера. В момента, когато тая слаба вейчица тури преграда между себе си и дървото, тя започва да увяхва и изсъхва. Много такива изсъхнали вейчици има сега по дървото на изкуството и като са загубили непосредствения подтик за истинското творчество, силят се да измислят някакво „ново" изкуство, което впрочем се разпилява из ушите и очите на хората, а не прониква в тяхната душа: човек гледа и слуша, а не може да се радва и в душата му е студ и тъмнина.

Истинското изкуство буди у човека благородни чувства и пориви, изпълва го с красиви мисли и го подтиква към все по-голямо и по-голямо съвършенство и хармония в проявата на неговото сърце и неговия ум. С това изкуство се подхранва душата да разцъфне в благоуханен цвят, а духът - да даде обилен и съвършен плод.

Изкуството - това е метод, с който напредналите наши братя ни въздействуват и ни помагат в трудния път на усъвършенствуване и издигане. Но от нас се иска да го разберем правилно и да разтворим широко дверите на нашата душа, та да проникнат в нея зародишите, които един ден при разумна воля, светъл ум и чисто сърце ще дадат своя плод, който е: вечна радост, вечна хармония и вечна красота.

Публикувана в Архив ЖЗ - 08 - 1934

Да познаеш себе си...

 "Да запееш песента на твоя живот, значи да реализираш поне зрънце от това, което Творецът е вложил в теб.
Защото във всеки човек Той е вложил не просто няколко зрънца - във всеки от нас Творецът е вложил...Себе си!"
Христо Илиев

Геният на Джото

Джото, „Мадоната с младенеца на трон и два ангела”

Изложбата “Джото. Италия”, която в продължение на повече от четири месеца (до 10 януари 2016) събира ценители в Кралския дворец на Милано, бе голямото събитие за закриването на ЕКСПО 2015. Тя представя само 14 творби на Джото (1267(?)-1337), никога непоказвани в италианския град - поредица от шедьоври, събрани за пръв път заедно от местни и чуждестранни музеи и религиозни институции.
Биографията на този патриарх на живописта е все още непълна. И досега се спори за годината на неговото раждане, както и за мястото - близо до Флоренция или в самия град. Почти е невъзможно да се направи каталог на автентичните му произведения и те да се разграничат от тези на сътрудниците му. Именно затова експозицията в Милано има уникален исторически принос: с доказана научно сигурност всички представени творби са дело на Джото – единствения според легендата, който е в състояние да очертае безгрешно кръга “О”, както учат децата в Италия още в началното училище. Всяка от тях носи сигурния белег на автора и допълва пътуването, осъществено от артиста из Италия за почти 40 години изключителна кариера. Попътна на изложбата е инициативата “Местата на Джото” - серия от маршрути, по които посетителят да види фрески и шедьоври, непреносими поради мотиви за сигурност и консервиране.
Той е грозноват, но остроумен, интелигентен, ироничен, схватлив и жизнен, както го описва Джорджо Вазари в “Животът на Джото”. Според него той е “най-флорентинският от всички флорентинци”, първият официално пътуващ артист, обиколил Италия, а вероятно стигнал и до Авиньон. Започва да чиракува в ателието на Чимабуе, от когото усвоята техниката. В “Чистилище” от своята “Божествена комедия” Данте вече се изказва за размаха на Джото: ученикът надминава своя учител с решителната си революция на изображението. Ако преди това се рисува абстрактно, с Джото образите придобиват правдива реалност, непозната от времето на античния Рим.
Изложбата е организирана на териториални и хронологични ядра, всяко от които обединява група картини. Джото работи на много места и оставя в някои градове творби с изключителна художествена стойност. В първите зали са младежките му творби “Мадоната с младенеца” (църква в селището Сан Лоренцо), “Мадоната с младенеца на трона и два ангела” (църква “Сан Джорджо алла Коста”, Флоренция), които документират активния му период между Флоренция и Асизи.
Неговите Мадони са нежни майки в естествено пространство, изглеждат „обезцветени” с цвят. Сянката под брадичката или между гънките на една мантия придава триизмерно присъствие на светите фигури. Започват първите поръчки от Тоскана, кръстове разпятия (един от които е в църквата “Санта Мария Новела” във Флоренция), олтарни картини, полиптихи („Полиптих в Бадиа”, Флоренция). Малко по-късно стига до Падуа, където фамилията Скровени му възлага да оформи капелата им. От нея е представен фрагментът “Господ Бог на трона”.
Марсел Пруст описва възхищението си: „След като прекосих по слънце градината, влязох в капела “Скровени”, чийто свод и фрески са толкова сини, че лъчистият ден с ясното си небе сякаш също прекрачи прага заедно с мен, за да отиде поне за момент на сянка и на хлад.” Природата с нейните скали, птици, кози, селски сцени и пасторални пейзажи населява капелата. Джото е първият художник от Средновековието, който се интересува от небесните явления от научна гледна точка, като рисува Халеевата комета в “Поклонението на влъхвите” за Скровени. През тези петнадесетина години към растежа, несравним по качество и широта на културата, се прибавя и способността на артиста да общува с най-елитни клиенти на епохата: папската курия, кметството на Флоренция, банкери. Контактите с тези поръчители продължават през целия му живот.
После настъпва възхитителното, но трудно второ десетилетие - от полиптихите “Санта Репарата” (Флоренция) и “Стефанески”, правен за главния олтар на “Свети Петър” във Ватикана, до известния фрагмент “Две глави на апостоли и светци” от частна колекция. Възможността да се покаже ватиканският полиптих, напуснал за пръв път след 700 години базиликата и предоставен на една изложба, е уникална. Така се подчертава значението на римския период в живота и кариерата на Джото, винаги леко подценявани от изследователите му. Поставените един срещу друг полиптихи - и двата с рисунки от двете страни на дървеното платно, са рядка възможност за сравнение и възхищение.
Те са трудно разбираеми без третия им полюс - фреските в папската базилика “Свети Франциск” в Асизи. Историите на Франциск от Евангелието са сякаш фотограми от неореалистичен филм. Невидими на изложбата, стенописите присъстват като строителни поръчки, изпълнявани успоредно с тези във Флоренция и Рим, със същите артисти сътрудници на художника и най-вече с подобен стил. Джото е изключително умел в омесването на картите и разпределението на ролите. Натрупва голямо богатство - артистично и материално. Съвременниците му въвеждат израза “всичко от неговата ръка”, за да определят високото качество на произведенията му. Това са години, белязали поредното стъпало в социалното издигане на Джото с документирано солидно заплащане, най-вече от кардинал Стефанески.
Художникът е канен от кардинали, религиозни ордени, банкери, дори от краля на Неапол. Където и да се намира, Джото успява да привлече школи и местни артисти за новаторския си стил. Той е отличен организатор. Неговото ателие се превръща в истинска индустриална компания, със значителен брой сътрудници, способни да направляват работата в различни посоки. Когато рисува една картина, тя трябва да има вече точно разположение и да “говори” на наблюдаващия я според определени канони. За полиптиха “Стефанески” Джото все още се подчинява на поръчителя си, но по-късно, вече зрял, първо решава самостоятелно творбата, за да я предостави после на предполагаема клиентела.
Експозицията приключва с произведения от финалния период от живота на Джото, когато художникът вече е известен повече от всеки друг свой колега. Отново са съпоставени два полиптиха - “Барончели” (църквата “Санта кроче” във Флоренция) и “Полиптих” от Болоня. Те показват лицето на късния артист, комуто не остава нищо друго, освен да замине за Милано и да работи за фамилията Висконти в същия дворец, който сега символично отново го посреща с тази изложба. За съжаление двата цикъла стенописи, правени там, са изгубени. За какво му е на Джото, вече близо 70-годишен, известен и богат, ръководещ най-важните строителни обекти във Флоренция, да се отправи към Милано, където преди не е стъпвал? Градът се разраства и предприемчивите флорентинци решават, че е добре да завържат отношения, като изпратят там техния артист.
Разположението на експозицията изправя кураторите пред въпроса как да се подредят произведения, правени преди седем века за църкви, абатства и манастири, в несвойствена им сграда? Кой е най-подходящият контекст, за да не се изгуби чарът им? Избрано е черното желязо, от което са направени светски олтари, а върху тях са опрени работите на Джото. Те са обгърнати в полумрак, който поставя двореца на заден план. Сцената става функционална и в нейния център са единствено творбите на скулптора, художника, архитекта.
Джото е роден беден, изложбата също е “бедна”. Няма кадифета, злата, пищности, прищевки. Светлината осветлява само полихромните творби на артиста.
Тези 14 великолепия на изкуството отправят към красотата, възобновила света. Джото изпреварва бъдещето, хвърля мост към пътищата, изминати от потомците му. Този изключителен художник, смятан за един от бащите на западното изкуство, отваря вратите на зараждащия се италиански Ренесанс.

СОНЯ АЛЕКСАНДРОВА
Милано, специално за “Труд”

Техниката "сфумато" на Леонардо разгадана?

 

Мона Лиза

На специална презентация в галерия Уфици във Флоренция френският учен Жак Франк показа своите открития за техниката сфумато на Леонардо да Винчи. Франк е проучвал Джокондата и като историк на изкуството се е интересувал по какъв начин е постигнат ефектът на особена мекота на контурите и това, че те изглеждат “размити като дим”.
 Сфумато означава нещо, което е между светлината и тъмнината, между деня и нощта и фактически започва да се употребява като термин за рисувателна техника именно от Леонардо да Винчи. Той съветвал творците да се упражняват в тоя принцип на разсейването, при който липсват резки граници, за да изглежда всичко като в живота: размито, дишащо, живо, подхранващо фантазията. Това можело да стане като разглеждат образуваните по стените петна мръсотия, влага, неравности и преливания. Смята се дори, че художникът специално одимявал помещението, в което работи, за да търси образите сред носещите се вълма на парите. Именно поради техниката сфумато при различно фокусиране на зрението може да ви се стори ту че Мона Лиза хищно или злобно ви зяпа, ту че нежно се усмихва. Учените смятат, че с течение на годините ъгълчетата на усмивката на Джокондата се повдигат нагоре. Когато я гледате се създава поразителното усещане, че най-тъмните участъци са осветени отвътре. 

Дамата с хермелина

  Въпреки многобройните опити, досега никой не е успял да възпроизведе техниката сфумато на Ленардо. Според теорията на Жак Франк гениалният творец е нанасял до 30 слоя бои, като всеки следващ е покривал с импрематура в бледо-жълт цвят като на грунда под картината. Ученият твърди, че художникът е работил с лупа и е правил миниатюрни наклонени щрихи с размер 1/40 от милиметъра (!) За доказателства на твърденията си Франк е изложил 8 свои работи, 6 от които са последователни етапи на пресъздаване очите на Мона Лиза, а другите 2 – копирани лично от него картини на Леонардо да Винчи. Само едната от тях – “Света Ана”, коствала на учения 3 000 работни часа.

Мисли на видни творци

И появяваш се на този свят, окървавен, разбит, във синини, но жив.

И ще ти кажат, че сега си на планетата, наречена Земя.

Ще ти дадат и име. Името на някой друг.

И ще те учат на това, какво е истина за тях.

Ще говориш език, който сам не си избрал.

Ще те научат на семейни вярвания, ценности и поведение.
(Но не приемай всичко, това е само тяхна версия за истина.)

Ще те хвалят или обвиняват. И ще те подкрепят или не.

Ще ти дават подаръци или ще ти ги отнемат.

Ще ти казват, че грешиш, че си лош, егоистичен, зъл.

Ще ти казват, че си най-добрият, гений и спасител.

Не позволявай да те заблудят със име, с преценка - хубава или лоша.

Ти си жив. Не могат да те удържат и контролират. Ни да те опишат с думи.

Ще обичаш и ще губиш любовта. И твоето сърце разбивано ще бъде, често.

Ще се опияняваш от екстаз и ще потъваш в меланхолия.

Любими твои хора ще умират. Ще се съмняваш в своята реалност.

Понякога ще усещаш, че не можеш повече. Но ще продължаваш.

Ще се чудиш за смисъла на живота си. Ще намираш смисъл, ще го губиш.

Ще играеш роли, ще ги сменяш. Ще се доверяваш и ще те предават.

Или няма да се предадеш. Или ще си на колене.

Ще ставаш. Ще падаш. И ще ставаш отново. Но ще продължаваш.

Ще опиташ от всичко в живота - и от черното, и от бялото.

Животът цял през тебе ще тече – и радостта, и мъката, и скуката, и вдъхновението, увереността и съмнението,
грандиозният възторг и ужасът на бездната.

Ще се докосваш до другите и те ще те докосват.

Ще танцуваш, ще пееш, ще бъдеш съкрушен от отчаяние.

И ще ридаеш, ще се смееш, потъвайки в магията на тайнството.

И когато дойде краят, ще извикаш:
Живях!
Живях!

Джеф фостър

И много да изпишеш – няма смисъл.
Човек се е научил да забравя,
каквото го е спряло върху листа.
Но ти пиши. Каквото и да става.
И много да говориш – ще изчезне
сред хорското безмълвие и врява.
Спасение са думите. И бездна.
Но говори. Каквото и да става.
И много да си мислил – полза няма -
не всичко само с разум се решава.
Ала сърцето е наивно и се мами,
та…помисли. Каквото и да става.
И много да си вярвал – ще те лъжат,
дори да те ласкаят с чест и слава.
Към раните ти тръни да превържат,
ти вярвай пак. Каквото и да става.
И много да обичаш – ще нагарча,
че всяка сладост с времето презрява.
Но ти обичай – въпреки, макар, че -
със всеки дъх. Каквото и да става.
Иван Иванов

Богат е животът, преизобилен и пълен. Или най-малкото си мислиш така, докато не се появи някой, благодарение на когото разбираш какво ти е липсвало през цялото време. Подобно на огледало, в което се оглежда не онова, което го има, а онова, което липсва, този човек ти показва пустотата в душата ти — пустота, която упорито си отказвал да видиш. Той може да е любим, приятел или духовен учител. Понякога дете, за което се грижиш. Най-важното е да намериш душа, която да допълва твоята. Всички пророци дават все един и същ съвет: намери онзи, който да ти бъде огледало! 

"Представяш ли си какъв би бил животът,
ако чувстваш болката, която причиняваш?
Светът щеше да е съвсем друг..."
Крикор Азарян

Много е трудно, човек да е безразличен към ритници от хора, на които е дал обувки!
Мариус Куркински

„Ето кога разбираш, че си остарял — когато седиш и се питаш, къде отиде всичко."
Чарлз Буковски

"Мечта, която мечтаеш сам е мечта. Мечта, която мечтаете заедно е реалност."
Джон Ленън

  "Когато започнеш да се вглеждаш в себе си и около себе си, с изненада ще установиш, че независимо от големия брой хора, които познаваш, огромната част от тях не "общуват", те само "контактуват" на едно повърхностно ниво... В тази повърхностност трудно ще откриеш искреност и дълбочина, защото болшинството контакти са подчинени на идеята за лична изгода, обмяна на клюки или оплаквания, които могат да създават фалшиво самочувствие: "Е, аз съм по-добре от тях" - или нещо друго, но все в този дух. Това не обогатява Духа на човека, а само дава храна на егоизма му.
Истинското общуване не може да се изиграе, то се усеща. Истинското общуване е плод на обич на едно същество към друго. Там няма интереси - има любов. Както и обратното: има ли някакъв интерес- не търси любов!".
Христо Илиев

"Да обичаш е приключение без карта и компас, където можеш да се изгубиш единствено от предпазливост.
И не ви казвам, че човек не може да живее и без любов - може - и това е най-гадното."
Ромен Гари

" Ние разчитаме на хората, които познаваме като такива и трудно приемаме промяната им, въпреки, че и ние се променяме. Ето, в този смисъл, приятелството е нещо доста опасно. Ще можеш ли да приемеш промяната в другия такъв, какъвто ти го знаеш като приятел, ще признаеш ли това негово развитие, тази негова промяна...разбирате ли колко е деликатна работата". 
"Никога не съм се взимал на сериозно. Това ме е предпазвало от маниакалност. Защото знам, че участвам в една игра. Има смисъл да живееш само, ако си верен на себе си. Ако успееш да не погребеш детето в себе си. Вземете което и да е дете. Вижте му очите! Вижте му израза! А вземете хората на 50 - 60 години и вижте колко са различни! Как? Къде е отишла тази светлина, която излъчват децата? Едва със старостта в някои хора този поглед се връща. Защото не са забравили кои са. Останали са верни на себе си. Дълбоко съм убеден, че има съвест. И тя е детето, което пищи в нас."
проф. Крикор Азарян

Ще те критикуват винаги. Ще говорят лоши неща за теб и ще бъде трудно да срещнеш някого, комуто ще се харесаш такъв, какъвто си!
Така че, живей! Прави всичко, което ти подсказва сърцето. Животът е като едно театрално произведение, което няма начални репетиции.
Пей, танцувай, смей се и живей интензивно всеки ден от твоя живот, преди представлението да е свършило без аплаузи..!"

Чарли Чаплин

"Много хора са толкова бедни, че всичко което имат е само пари, известност и власт".
Боб Марли

Един цитат от нета, който може да ви накара да се замислите:
" ОТКРИТОТО СЪСТОЯНИЕ
От известно време забелязвам, че ми е приятно да общувам само с хора, които са естествени – хора, при които външното поведение съответства на подсъзнателното състояние.
Те могат да са тъжни, нещастни, щастливи, самоуверени или неуверени – емоционалното им състояние е без значение. Но тогава аз усещам хармония и благоразположение. Мога да се радвам с тях или да заплача с тях, имам желание да им помогна, ако имат нужда.
Започнах да усещам непоносимост към хора, които не са в такава хармония. Чувствам се така, сякаш другият човек ме лъже или е пиян – желанието ми е да прекратя връзката с него възможно най-бързо. Виждам, че хората не го осъзнават, и въпреки това е ужасно неприятно – защото всъщност истинско общуване липсва.
Това състояние е много характерно за хората, които четат книги за позитивно мислене и любов към себе си – защото те съзнателно си налагат образ, който не съответства на вътрешното им състояние. Те говорят едно, а езикът на тялото и постъпките им казват друго – защото могат да контролират само съзнателните си процеси. А 95% от нформацията се предава несъзнателно.
Може би затова е толкова изнервящо „общуването” с тези хора – общуване на дълбоко ниво, истинско общуване липсва. Широка усмивка в съчетание с празен поглед създава гротескно усещане."

"Всеки човек (мъж или жена) има нужда от огледалото на любовта, в която да огледа своите човешки добродетели и недостатъци. Едни хора се отказват от това огледало, защото образът за нас, който то ни дава, понякога не е много приятен за гледане и много се разминава от нашите илюзии за самите нас. Затова много хора предпочитат днес да заместят любовта и близкото духовно и физическо общуване помежду си с трупане на пари, пиене, пътуване, безгрижен, но и безцелен живот. Причината за това бягство от общуването е СТРАХА не толкова от другия човек, а страхът от това, да не се окаже, че съм недостоен/йна и глупав/а, страхът да не се разочаровам от самия себе си."
д-р Стефан Кузев