събота, 22 октомври 2016 г.

Как да срещнем другия? Лечителната сила на емпатията, безусловното приемане и автентичното присъствие


“Емпатията означава временно да живееш друг живот, деликатно да пребиваваш в живота на другия без да го оценяваш или осъждаш”

Живеем във време, в което имаме на разположение много комуникационни канали, а все по-често се чувстваме самотни, неразбрани и нечути. Неслучени. В срещата с другите.

Как да бъдем по-способни да се свързваме с другите? Отговор на този въпрос ни дава един от най-влиятелните психолози на нашето време – Карл Роджърс. (1902-1987) .Той е създател на един от най-ефективните и до днес  подходи в психотерапевтичното пространство – клиентоцентрираната терапия.

Нека се потопим за малко в неговия свят и да се опитаме да чуем в тишината на мислите си някои от отговорите, които той ни дава. Кълбото на три нишки опасва света на Карл Роджърс и те са емпатията, безусловното позитивно приемане на другия и автентичността в присъствието.

Емпатията е душата на личностно-центрирания подход на Карл Роджърс. Способността за емпатично взаимодействиие прави междуличностните отношения цветни и споделени.  Прояви на емпатия  наблюдаваме още в ранните етапи на човешкото развитие. Поведението на новороденото, което заплаква в отговор на силния плач на друго новородено от съседно креватче в родилния дом, са едни  от първите видове на емпатийно реагиране. Тогато детето всъщност още не е способно да отдиференцира своето емоционално състояние от това на друг човек.  Способността за емпатия може да лекува и най-наранената човешка душа :“Емпатията е целителна сама по себе си. Тя е едно от най-мощните терапевтични средства, което освобождава, утвърждава и връща усещането за принадлежност към човешкия род, дори у най-изплашените клиенти.”.

Какво означава да бъдеш емпатичен спрямо друго човешко същество е един от въпросите, които вълнуват Роджерс по време на целия му живот? То е като на момент да се откажеш. От собствената си идентичност и да си позволиш да се гмурнеш в света на другия.

“Да си в състояние на емпатия означава да възприемаш вътрешния вят на другия точно със запазване на емоционалните и смисловите отенъци. Като че ли ставаш този друг, но без да губиш усещането “като че ли”. Усещаш радостта или болката на другия, така както той ги усеща.. “ ( Rogers, 1975).

Какви са механизмите чрез които можем да покажем емпатия на другия, така, че той да се почувства приет? И не на последно място чут. Защото все по-често  оставаме “загубени в превода”, сякаш крещим срещу вятъра и думите се връщат обратно при нас недокоснати. Роджърс ни дава безценни съвети за това как да се опитваме да слушаме другия. Силата на перифразата.  И не само. “Слушайте емпатично и отразявайте казаното, поставете се в ролята на огледало. Какво прави огледалото? То не осъжда. То не дава съвети. То просто отразява. Процесът на отразяване е лесно усвоим, просто трябва да повторим със собствени думи това, което другият казва и чувства. Фрази за отразяване, които можем да използваме, когато практикуваме емпатично слушане: «Доколкото разбирам, ти чувстваш, че….»; «Виждам, че ти се чувстваш….»; «Значи, това което ми казваш, е ….» ; «Това, което разбрах, е …..» и т.н.”

Освен да чуваме другия, ако искаме да го срещнем много важно  е умението да го  следваме емпатично. Да го следваме по течението в мислите и чувствата му без  страх, че ще се изгубим в него.

“Най – многото, което можем да дадем на другия човек( не най-малкото, а най-многото) , е желанието да бъдем с него, в неговите чувства, като отделна и неповторима личност(Rogers, 1980).

Безусловното позитивно приемане е втората водеща нишка в света на Карл Роджърс. Можем да го осмислим през двата ключови елемента -“ безусловно” или приемане на човека без условия и даване на оценки и “позитивно приемане” или отношения на зачитане и уважение.

Толкова често в нас ехтят думите на дадени отдавна оценки , които и до сега задръстват несъзнаваните потоци в душите ни. Ти си…….и хилядите изброявания, които носим в ядрото на собстената си идентичност и досега.

“Аз не вярвам, че външната оценка е част от помагащите отношения”

Затова бих искал да създам отношения, в които аз даже вътрешно никога да не оценявам другия човек “( Rogers,1961).

Как да приемаме безусловно друго човешко създание. Не е ли майката единствената фигура, която е способна да ни даде това?

Роджърс осмисля безусловното приемане като зачитане или признаване на възможността на другия да бъде различен, дори тогава, когато това не ни харесва.  И даже мъничко ни плаши различието? И често се опитваме да го подчиним :

“В действителност всеки човек е като отделен остров и той може да построи мост към другите, ако преди всичко бъде себе си, ако му позволим да бъде себе си”( Rogers, 1961).

Чрез безусловното приемане можем да се върнем към себе си. Като след дълго пътуване, да се  почувстваме отново споделени и приети. Както някога в прегръдките на мама. Човек е хиляди неща, които чакат да бъдат разкрити. Трябва само да му дадем правото да бъде безкраен в нас. Без да го затваряме в надписани кутийки със старателно изрязани етикети.

„Когато усетя, че ме приемаш напълно, тогава — и само тогава — мога да ти покажа най-нежното си аз  , най-крехкото си аз, най-любовното си аз и най-вече — само тогава — мога да ти покажа най-уязвимото си аз “

Автентичното присъствие е  последната нишка в света на Роджърс която ще проследим заедно.Да присъстваш автентично е в теб да има съответствие между преживяното и осъзнатото и между осъзнаваното и изрязяваното и  комуникираното Да бъдеш безкрайно искрен при срещата. Автентичното присъствие помага на клиента да се довери на консултанта и на процеса. Важно е клиентът да е сигурен, че консултантът няма за цел да го манипулира и така може да е свободен в споделянето си.

Да срещнеш другия. Да му позволиш да бъде. Да го чуеш . Да го приемеш  различен. И така да го утвърдиш като уникално човешко създание.

Един проект на  който си заслужава да дадем шанс. Ще завърша нашето кратко пътешествие с думите на Роджърс, които някога ме вдъхновиха да уча психология:

“Като че ли моята вътрешна душа, е излязла навън и е докоснала душата на другия. Отношенията ни надхвърлят това, което е всеки един от нас представлява по отделно и стават част от нещо по-голямо. Поражда се дълбинно израстване, изцеление и енергия”


вторник, 4 октомври 2016 г.

Притча за невежеството


"В Индия имало един много известен художник. Всички харесвали и приемали произведенията му за перфектни. Наричали го Ранга Гуру. Неговият възпитаник Раджичи, който приключил вече обучението си му занесъл последната си картина и поискал неговото мнение и оценка.
Ранга Гуру му казал:
„Ти вече си художник Раджичи и твоята картина ще я оцени народът.“
И поискал от Раджичи да сложи картината на най-оживеното място в града. До нея да остави червен молив и бележка, с която да помоли хората да зачеркнат местата, които не харесват.
Раджичи послушал учителя си. Какво било учудването му като отишъл след няколко дена да види резултата. Цялата картина почти била покрита с червени кръстове. На Раджичи му станало мъчно. Картината, в която вложил душа и нарисувал с толкова труд, била сякаш червена стена. Взел я и отишъл при Ранга, за да се оплаче и сподели колко е тъжен и обиден.
Ранга Гуру му казал да не тъжи, а да продължи да рисува.
Раджичи нарисувал отново картината. Ранга го посъветвал пак да я сложи на същото място, но този път да остави четки и бои, а в бележката да поиска от хората да поправят местата които не харесват. След няколко дни Раджичи отишъл да види какво е станало. Бил много щастлив ,защото картината не била докосната, четките и боите не били използвани. Тичешком отишъл при учителя си и споделил своята радост.
Ранга Гуру:
„Скъпи Раджичи при първата ситуация ти видя, че като дадеш възможност на хората да критикуват те бяха безжалостни. Хора, които през живота си не са рисували дойдоха и надраскаха картината ти. Докато във втората ситуация ти поиска от тях да поправят грешките ти, поиска да са градивни. Да си градивен изисква знания и умения. Поради незнание никой не посмя да поправи картината.
Скъпи Раджичи в работата си не е достатъчно да си майстор, нужни са знания. Тези, които нямат понятие за твоята работа не можеш да очакваш да оценят труда ти. За тях твоя труд няма никаква стойност. С невежите никога не спори и не споделяй произведенията си!“

ЗА ИЗКУСТВОТО И ЗА ЧОВЕКА НА ИЗКУСТВОТО

Изкуство ще рече да проникнеш в един свят по-висш, по-съвършен от този на обикновения делничен живот, да възприемеш нещо от него и така майсторски да го свалиш долу, т.е. да го облечеш в една такава форма, достъпна за останалите хора, които образуват масата, че те, като слушат или гледат произведението на изкуството, да се почувствуват сякаш и те издигнати в този по-възвишен мир, където техните радости и техните скърби добиват по-друг смисъл и цена.
Изкуство е само онова изкуство, което издига и облагородява човека. Премахнете ли на изкуството неговата морална подкладка, то ще се изроди и ще добие една от многото свои извратени и неправилни прояви, които наблюдаваме напоследък в наши дни.
Когато Достоевски е казал, че красотата ще спаси света, той не е имал предвид красотата така, както тя се разбира в обикновения смисъл на думата; той не е искал да каже, че красотата, която срещаме по улици и мегдани, красотата, за която всеки може да говори и да я описва, ще спаси света. О, не! Ще спаси света оная красота, която е качество на живота в онзи свят, в който проникват хората на изкуството в момент на творчески екстаз.
Предназначението на изкуството е да ни доближи все повече и повече до този свят на хармония и радост, където и страданията са приятни и носят щастие, където и противоречията на живота се осмислят и добиват цена. Този свят е Царството Божие, което трябва да се свали един ден на земята. И хората на изкуството, на истинското изкуство, това и вършат. Ден след ден, чрез своите произведения, те ни дават последователно възможност да проникваме по-често в този възвишен свят и да се поучим на много хубави неща от там. Ако засега имаме отделни личности, издигнати по дух и душа, ум и сърце, които проникват в този свят, за в бъдеще всеки един човек ще има повече или по-малко достъп до него. Всеки един ще бъде до известна степен художник, поет и музикант.
Художество, поезия и музика, това са трите разклонения на едно и също дърво - изкуството, те се определят от заложбите, средствата, с които разполага човекът на изкуството, за да изрази своите постижения. Това са само три начина, по които творецът споделя своите преживявания с останалите хора, това са три врати, които ни водят към този по-висш мир. Когато вдъхновеният творец, изпадналият в творчески екстаз артист, се озове в този чуден и приказен свят на светлина, хармония и радост, той се изпълва с чувства, усети и идеи, които са чужди на обикновените хора, които и сам той не е имал, преди да бъде осенен от творческото вдъхновение. Потопен в тая нова среда, той блаженствува. Тогава той не мисли нито за рими, нито за бои, нито за тонове: той живее това ново положение. Но когато пожелае да направи копие на това, което е преживял, на това, което е видял и изпитал, за да го сподели със своите близки и околни, той си избира вече средствата; ако е художник, той взема четката и боите, поетът търси и съчетава звучни думи и чрез тях буди красиви образи, а музикантът комбинира тоновете, за да ни даде макар и бледа сянка на оная дивна хармония, която цари във висшите сфери.

Изкуството не се твори от човека. То съществува някъде си цялостно и съвършено, а само се пречупва и отразява през специално надарени личности и слиза до съзнанието на масата във формата на това, което обикновено наричаме изкуство. То си е от край време съвършено и, когато се говори за история или еволюция на изкуството, трябва да разбираме по--скоро история и еволюция на средствата за израз, то е развитие и история на творческия процес, който се изменя според развоя на специалните дарби и според изменението на моралния уровен в отделните личности, които превеждат изкуството от неговата родина върху нашата земя.
В това царство на изкуството всичко е красота, хармония и музика и в него не току тъй може да се влезе. Но достатъчно е да проникнеш в него един път само за няколко мига и ти ще имаш дълго време стимул за работа. Повече от „жреците" в храма на изкуството са прониквали истински един или два пъти през живота си в това дивно царство и цялото им творчество отпосле, колкото и да е обилно то, е изградено върху спомена за тия няколко кратки, но интензивно изживени мига. А не са малко и ония негови служители, които обикалят около това царство, без да могат да проникнат в него, поради това, че им липсват необходимите душевни качества.
Когато казвам душевни качества, подразбирам известни вътрешни условия, с които човек се ражда и които не се постигат с учене в академии и консерватории. Не всеки, който е минал курса по хармония, може да композира и не всеки, който е следвал художество, може да стане художник. Защото не всяко звукосъчетание е музика и не всяка смесица от багри и форми е художество.
Изкуството е колективно творчество. При създаването на една картина, на една музикална творба, при написването на една хубава книга, хиляди същества вземат участие, а художник, музикант и поет са само фокуси, в които тия същества концентрират своята дейност, за да ù дадат външен израз, пригоден за времето и условията, при които живеем. Онова, което наричаме творчески екстаз и творческо вдъхновение, е идване във връзка с тия същества и даване възможност те да се проявят чрез нас. Ето защо поет, художник и музикант трябва да насочват погледа си навътре и там .да търсят пътищата за общуване с гениите на изкуството и никога да ги не напуска чувството на скромност. Че те не са тия, които творят и създават, но поради специфичната си вътрешна и външна природа, могат да послужат за проводници на ония, чиито образ и живот са светлина, хармония и красота. Не са редки случаите, когато тия щастливци по земята биват канени само да присъствуват на богатата трапеза на своите гении и там прекарват с часове в небивал екстаз и творческо вдъхновение и все пак да не им е позволено да дадат конкретен израз на това, що окото им е видяло и ухото им е чуло. Те се преизпълват с чудни емоции и идеи, душата им блаженствува в неземната красота и хармония, но опитат ли се да изнесат нещо навън, да го направят достояние на масата, всичко се разтапя и неусетно се използва и от най-майсторските ръце.

 Човекът на изкуството може често да прониква в този чуден свят, ако спазва известни условия, но обикновеният човек - никога. За последния няма друг път да дойде в допир с живота на тия висши сфери, освен като съзерцава произведенията на изкуството, дадени чрез избраниците. Една картина, едно музикално произведение една хубава книга - това са пътища за проникване в света на изкуството. Но когато човек дълго време съзерцава хубави картини, хубава музика и хубава поезия, неусетно у него се зараждат ония вътрешни условия и способности, които един ден ще заведат всеки човек в царството на изкуството, за да лицезрее всеки един направо Божествената хармония, светлина и красота.
Истинското изкуство е път към съвършенство. Ако един поет, един музикант, един художник, след като е работил цял живот с изкуството си, не стане по-съвършен, ако неговата мисъл, неговите чувства, неговата воля не се издигнат високо над делничната проява на масата, то той не е бил в жива връзка с гениите на изкуството и всичкото му творчество е лъжеизкуство. Един музикант трябва да отрази и във вътрешния си и във външния си живот онази хармония, на която е проводник чрез музиката си, един художник трябва да даде израз и в живота си на ония красиви образи и видения, които го вдъхновяват в работата му, а един поет и в ежедневната си реч трябва да се стреми към красивия израз. Как може да съм поет, а из устата ми да излизат най-вулгарни думи и да имам груба обхода?... Човекът на изкуството трябва да пази душата си чиста и неопетнена, защото тя е олтарът за свещенодействие на гениите на изкуството и чрез нея те дават израз на себе си върху земята. Започне ли човек да губи от чистотата на своите мисли и чувства, той се отдалечава постепенно от това царство и все по-рядко бива посещаван от неговите вдъхновители, докато един ден се почувствува съвсем изоставен и това е вече краят на неговия живот, като проводник и носител на изкуството. Талантът, който има, му се отнема и се дава на друг, по-достоен да бъде избраник на ония високо напреднали същества, чиито поглед върху земята добива изразът на това, което ние наричаме изкуство.
Измежду многото качества - душевни и физически - които трябва да притежава човекът на изкуството, ще разгледаме само някои. Преди всичко, той трябва да има богато въображение. Това е първото условие за всяко творчество и всяко изкуство. Чрез него окото става око на художник и ухото - ухо на музикант, защото наистина именно чрез него художникът вижда нещата така, както обикновеното око не може да ги види и музикантът чува хармонии, които обикновеното ухо не може да долови Въображението е вратата, през която се влиза в света на изкуството, а благодарение на специфичните си дарования и талант творецът-художник може да изнесе нещо от него и да го направи достъпно за другите: и те да видят и те да чуят, та да споделят с него голямата радост и красивите преживявания, що той е имал там.
Има външно зрение и вътрешно зрение, има външен слух и вътрешен слух. Въображението събужда у човека вътрешното зрение и вътрешния слух, а те са основата за всяко творчество. Няма ли ги някой, всуе ще се сили да „създаде" нещо, да „сътвори" ново, защото ще трябва да го види с око, което не вижда и да го чуе с ухо, което не чува, осланяйки се единствено на правила и сръчности, добити в академии и консерватории. Човекът на изкуството се ражда такъв, никакво училище не може да го създаде, а ако той се учи някъде, то това е само да дисциплинира и обиграе своите сръчности и дарования, та технически да бъде подготвен за бъдещето си творчество, което се обуславя единствено от вдъхновеното въображение, с което човек требва да се роди. Въображението, което носи в себе си прометеевата искра, не може да се купи с пари, нито да се придобие с труд. То е една чудна дарба, която събужда скрити възможности у човека и която далеч още не е проучена от съвременните психолози. Благодарение на него поетът, който е изгубил способността да говори, все още може да пише чудни стихове; и художникът, като загуби зрение, все още може да вижда вътре в себе красиви образи и чудни багри. Та нямаме ли случая с Бетовен, който ни даде най-хубавите си творби, когато беше вече съвършено глух? За него не е легенда, че в момент на творческо вдъхновение е чувал дивна музика и неисказуеми хармонии.
Човекът на изкуството не трябва да забравя, каква е неговата роля и заслуга в собственото му творчество и най-вече ревниво да се пази от гордост и тщеславие. Нито за момент да не изпуска из предвид, че не е той, който твори изкуството, а е само един проводник на чуждо творчество. И каквото му се дава, дава му се само като отражение. Наистина, смешно е, когато една вейка стърчи на едно дърво и каже: „Ето какво съм аз и ето до къде съм стигнала", а не вижда, че нейното положение върху дървото се определя от онзи жизнен подтик, който струи из дънера. В момента, когато тая слаба вейчица тури преграда между себе си и дървото, тя започва да увяхва и изсъхва. Много такива изсъхнали вейчици има сега по дървото на изкуството и като са загубили непосредствения подтик за истинското творчество, силят се да измислят някакво „ново" изкуство, което впрочем се разпилява из ушите и очите на хората, а не прониква в тяхната душа: човек гледа и слуша, а не може да се радва и в душата му е студ и тъмнина.
Истинското изкуство буди у човека благородни чувства и пориви, изпълва го с красиви мисли и го подтиква към все по-голямо и по-голямо съвършенство и хармония в проявата на неговото сърце и неговия ум. С това изкуство се подхранва душата да разцъфне в благоуханен цвят, а духът - да даде обилен и съвършен плод.
Изкуството - това е метод, с който напредналите наши братя ни въздействуват и ни помагат в трудния път на усъвършенствуване и издигане. Но от нас се иска да го разберем правилно и да разтворим широко дверите на нашата душа, та да проникнат в нея зародишите, които един ден при разумна воля, светъл ум и чисто сърце ще дадат своя плод, който е: вечна радост, вечна хармония и вечна красота.
Публикувана в Архив ЖЗ - 08 - 1934