Las Fallas - най-страхотния фестивал във Валенсия, Испания!

   

Валенсия! Град-приказка! На 16 март 2013 г. пропътувах цяла Европа през Сърбия, Хърватия, Словения, Италия, Франция и Испания, за да видя най-страхотния фестивал на града- Las Fallas! Пристигнах през нощта на 17 срещу 18 март. Градът ме посрещна с весела глъч и гърмежи. Дори и през нощта хората не спяха. Посрещна ме братовчед ми, който от години работеше във Валенсия.

На другия ден по обяд излязох с братовчед ми, жена му и детето им да разгледаме фестивала. Още от сутринта градът ни събуди с гърмежи. Преди да опиша атмосферата в града, накратко ще представя тук историята на фестивала.

 Фаите (на испански: Las Fallas) са официален празник в област Валенсия, Испания. Провеждат се ежегодно от 14 до 19 март във Валенсия, Аликанте, Кастейон и мнозинството от по-малките градове и села в Област Валенсия (Испания). Смята се че произхода на този празник е средновековната традиция през пролетта да се изнасят на улиците и изгарят всички стари мебели, вещи и дюшеци от сено, ползвани през есента и зимата. В средата на 19 в.,общината във Валенсия взима решение да забрани традиционните палежи на стари мебели и вещи по улиците, като задължава гражданите да ги изнасят извън града. В началото на 20 век, Общината решава да възроди традицията, но видоизменена-палежите могат да се провеждат, но само ако купчините боклуци добият приемлив и неокаян вид. Наместо обичайните стари и мръсни предмети, дюшеци и мебели, по улиците изникват странни фигури, направени от същите материали. Това са и първите Фаи. Днес Фаите са се превърнали в изцяло туристическа атракция, произведения на изкуството, привличаща милиони туристи всяка година. За 2008 година за създаването на гигантските фигури са отишли близо 9,7 милиона евро само за провинция Валенсия (или около 30 милиона евро за цялата област Валенсия)^], като фаята-победител за пета поредна година е фаята на квартал „Ноу Кампанар“, струвала за 2008 г. 900 000 евро.

Всички фаи, по традиция се изгарят точно в полунощ на 19 срещу 20 Март, като Фаята-победител получава привилегията да бъде изгорена 1 час по-късно (в 1 часа след полунощ).
Любопитен факт е че всяка година, една от малките фаи получава от файерското жури специална награда — правото да не бъде изгорена и се съхранява в Музея на Фаите във Валенсия.

Фаите са единственото време през годината, в което са разрешени пиратките — всеки гърми с каквото може и колкото може. 5 дни много музика (безспирни духови оркестри обикалят всички квартали на градовете в областта от 8:00 сутринта до 12 вечерта), танци, цветя (прави се близо 10 метрова статуя на Дева Мария само от червени и бели рози и карамфили на площада пред катедралата във Валенсия), състезания — за най-оригинална Фая, най-впечатляващо пиротехническо шоу (на испански: mascleta), най-ефектна заря и т.н., туристи и разбира се паеля.

         Утрото в града ме посрещна с миризми на цветя, барут и разбира се, традиционното валенсианско ястие – паеля! Улиците бяха претъпкани с хора, търговци предлагаха своите стоки, тесни улици бяха задръстени от хора, които консумираха на поразия кафе, паеля и шоколадови чудесии. По булевардите жени, облечени в традиционните си носии, наречени Фаи и мъже също в традиционни носии правиха пищни шествия. 

Повечето носеха със себе си малки дечица, също с такива носии. Позаинтересувах се за тях и разбрах, че всеки мъж и жена сами си шият дрехите, които са на цена около 2000 Евро, обувките им са около стотина Евро, отделно всеки плаща около 700 – 800 Евро за участие. Тъй като е празник, по улиците хората консумират здраво храна и правят много боклук. Духови оркестри, песни и танци... Някои от красивите момичета с традиционните носии с удоволствие ми позираха. На площадите може да видите огромни кукли до 10 метра височина. Същата вечер на 18 март с братовчед ми отидохме в един парк, където в 12 часа през нощта ще бъдем свидетели на най-зрелищната заря, която някога съм виждал!

 Площадът бе пълен с народ, не виждах края! Всеки с трепет очакваше това шоу. Уличните светлини угаснаха и се чуваха възторжени възгласи и ръкопляскания. Започна зарята! Вулкан от светлини, форми и ефекти! С най-пищни фойерверки, които можете да си представите. Тя продължи около двайсетина минути. Най-зрелищното беше финала на зарята. Испанците са много изобретателни в това отношение. За да подсилят ефекта на зарята, пускат бомби, предизвикващи леко земетресение и усещаш как ударната вълна те удря в гърдите! Това беше върха!

         На следващата вечер излязохме с братовчед ми да разгледаме града и неща, които сме пропуснали миналата нощ. Видяхме цели улици, пищно украсени с най- разноцветни светлини. Буквално, ако човек застане под тях, има чувството, че е в катедрала! На един площад през деня видях нещо интересно, а със сигурност и атракцията на фестивала- огромна фигура на Дева Мария, цялата облечена със цветя! По традиция всяка Фая хвърля букет от карамфили, а мъжете ги нареждат по скелето на Девата. Така в края на краищата се получава тази красива фигура. Да не говорим, че целия площад ухаеше страхотно на цветя! Това наистина е уникално! Не видях никъде по света такова нещо.

         А сега и гвоздеят на фестивала – изгарянето на куклите! Това е една традиция, както описах по горе. За късмет успяхме с братовчед ми да бъдем на първия ред, откъде ще можем да наблюдаваме отблизо зрелището. Около куклите вече се наредиха пожарникари, които бдят да охлаждат осветлението около куклите с вода. Духов оркестър обикаля около куклите няколко пъти, като изпълняват с ентусиазъм испански народни песни. Накрая всички се отдръпват. Една жена с традиционна носия се приближава до фитила, откъде ще тръгне огъня по куклите и го дръпва! Пламва бенгалски огън, който с трясък щурмуваше куклите! Лека-полека огънят се разрастна, тогава пожарникарите пуснаха в ход маркучите, защото усещахме как ставаше горещо. Даже един ни поокъпа малко. Пожарът бе придружен и от много фойерверки, което правеше преживяването неописуемо! Когато изгорят куклите на един площад, хората се придвижват към следващите и така цяла нощ, докато изгорят всички кукли.

         Останах очарован от този красив град и този неповторим фестивал. Прибрах се в България щастлив и с хубави спомени.  
Александър Филипов


Клип със зарята:

http://www.youtube.com/watch?v=Md2xSIQN2yQ

 Клип с огненото шоу в сърцето на Валенсия (изгарянето на куклите):
Част 1: 

http://www.youtube.com/watch?v=ryHcGdtR4gA&feature=youtu.be

Част 2:
 http://www.youtube.com/watch?v=Y01KRL3tybs&feature=youtu.be

Клип със светлинно шоу:

http://www.youtube.com/watch?v=stdTDiR3WPM

                   Галерия от фестивала: 

Една от атракциите - кукли

   

Пред няколко кукли, които на следващата вечер ще бъдат изгорени.

Хората релаксират на кафе и паеля на слънце по време на празника.

Шествие по главните улици

С Фая с традиционната си носия

С испанската телевизия

Хората пият кафето под портокалови дръвчета

Полицията бди за ред

Майстор на паеля

По някои от улиците могат да се видят пищни декорации

Пред ПТС на валенсианската телевизия CANAL NOU

 

С братовчед ми Милен

Демонът

Изпепелени от страст!

Пожарът на Фаите!

 

Убиец, но велик творец

Великият Караваджо е убиец, великият Верлен посяга на бебето си – нима такива хора могат да ни одухотворяват? И кои са моралните опори на съвременния творец? Това се пита Калин Терзийски в нашата авторска колонка днес. 

 Бихме ли приели днес творец като Верлен?

 

Напоследък си мисля: Може ли един творец да е аморален и отблъскващ с ежедневното си поведение, но в същото време творбите му да даряват светло щастие на хората и да ги спасяват от мрака на нечовешкото? Ако в детството и в юношеството си човечеството го е търпяло, дали това е възможно и сега? Тоест – може ли един съвременен, осъзнат творец, стъпил върху раменете на гиганти, да бъде безобразен като човек?
Имам чувството, че в ранните времена хората действително са нямали особено богат избор от примери и са действали напълно девствено. Водени по-скоро от вътрешните си пориви, от действащия в тяхната група морал, от примера на малък брой авторитети. Сега, в съвремието, извършвайки и най-дребната си постъпка, аз мога да я сверя с Буда, Христос, Леонардо да Винчи, Платон, Фройд и Маркс. А за човека от Средновековието всяка постъпка се оценява единствено през призмата на Библията или на традиционните авторитети – баща, старейшини, съседи. Нашата съвременна призма обаче е огромна. И много несигурна. Това – вие го усещате – е мъчително. Няма абсолют. В нищо. От друга страна: навярно именно така се заражда осъзнатостта. В резултат от това безкрайно разнообразие на възможни гледни точки и тълкувания съвременният човек може много по-ясно да осъзнае и да прецени постъпката си. Или ако не по-ясно, то поне по-богато и неедностранчиво.
Хомосексуален детеубиец и велик поет?
И така. Има ли право съвременният творец да бъде аморален, след като притежава толкова много гледни точки и призми, през които оценява себе си и постъпките си? Мислейки за това, аз се сещам за един наш почти съвременник.
Великият поет Пол Верлен. Всяка вечер пиян, той вдига грандиозни и идиотски, хомосексуални скандали на 20 годишната си съпруга. И една вечер стига дотам, че запраща в стената... едногодишното си бебе. Същият този човек е гордост на Франция и водач на цялата плеяда френски поети-декаденти. Главно благодарение на него в историята на световната литература остава цялото поколение на Прокълнатите поети – наречено така по едноименното есе именно на Верлен. Питам се: Възможно ли е това днес? И бихме ли приели в наши дни един такъв творец? Бихме ли го издигнали на пиедестал? Интересен въпрос, струва ми се. А още по-интересно става, когато се замислим за онзи велик творец, за когото всъщност пиша това есе.
Микеланджело да Караваджо.
С четка и кама
Красивият италианец с малка брадичка, неспокойни очи и леко нездрав вид е роден в градчето Караваджо, близо до Милано. Още в ранните си години той се противопоставя на маниеризма, господстващ през целия ХVІ-ти век в италианското изобразително изкуство. Маниеризмът е рисуване в героичния и патетичен стил на Микеланджело Буанароти. Но тъй като всяко подражателство е бездушно, целият маниеризъм носи зловещия печат на бездушието. А новият Микеланджело – роденият в Караваджо – отхвърля това робство на авторитетите. Явно още в младостта си той е непримирим човек. И започва да твори в свой мощен, драматичен стил, като противопоставя ярката светлина на плътната, черна сянка. То това е и характерът му: мрак и проблясъци на ярка светлина.
В един хубав ден през 1606-та, когато 33-годишният Микеланджело да Караваджо работи в Рим, с няколко приятели решават да поиграят на топка. По време на играта обаче се развихря жесток спор. (То това се случва и днес, виждаме го често. Наистина, в тия улични спортни кавги и крамоли рядко участват гениални художници. Но – времената се менят. Както и художниците.) В един миг освен думите във въздуха блясват и други, по-материални доводи. Испански ками и сицилиански сгъваеми ножове. Караваджо е силен и бърз. И един от противниците му пада на земята пронизан. Караваджо изчезва от полесражението. Противникът му издъхва. За Караваджо не остава друг избор, освен или да се предаде и да понесе наказанието си, а то е смърт, или да избяга в чужбина. За един римлянин най-близката чужбина по това време е Кралството на двете Сицилии – и столицата Неапол.

Обезобразеният ангел

"Целувката на Юда" на Караваджо

 

И Караваджо избира бягството. Пристига в Неапол, където никой не го преследва. За една година успява да стане утвърден неаполитански майстор. Всъщност – именно неговото влияние прави Неапол от сравнително второстепенен за изкуствата град в истински артистичен център. Но Караваджо не се спира. Той има буен и явно доста мрачен характер. Работи с невероятна продуктивност. Велико е това – че можем да разгледаме живота му през неговите картини. И да не мислим за убийството, извършено в Рим. В тези най-активни години Караваджо рисува големи платна на религиозна тема: Седемте деяния на милосърдието, Свети Йероним над книгата и Саломе с главата на Йоан. Ала явно характерът му е прекалено неспокоен и мрачен, за да остане всичко наред. През 1609 Караваджо отново се замесва в случаен скандал. В някаква кръчмарска разпра. И сам бива жестоко обезобразен.
Той, който е използвал странното си и красиво лице за модел на десетки свои картини! (За онези, които обичат детерминизма и фатализма това е добре дошло: Получил е това, което е заслужил! – ще кажат.)
Ние обаче знаем, че такива неща в живота няма, че те са само в главите на бабите и врачките. Но все пак: Караваджо се превръща в чудовище, след като е живял с лице на ангел. Скоро след това умира от малария. Обезобразен и с онова мъчително убийство на съвестта си. После идва безсмъртната му слава.
Цялата тази история е мрачна и кървава. Но след като си я припомних ми се ще да кажа:
Нека тези свещени чудовища, безумните творци на Средновековието, лудите ангели от Младостта на Човечеството – нека си останат там! Сега творецът е повече осъзнат и просветлен моралист, отколкото беснеещ ангел от ада.
Поне аз искам да бъде така.
Автор: К. Терзийски/Редактор: А. Андреев

Да правиш изкуство по време на криза... Често се питам какво ли би правил Микеланджело, ако беше роден днес? Може би нямаше да направи тези шедьоври на които се възхищаваме днес. Вие разбирате, приятели, че всеки човек си идва с мисия на тази Земя и то точно във времето в което е роден. Всички вие сте с някаква мисия, просто трябва да обърнете повече внимание на себе си, за да разберете за какво сте тук и то в сегашно време?

Trailer for "Vincent van Gogh - Vincent's Final Moments."

Винсент Вилем ван Гог, гениалният и екстравагантен нидерландски художник, е роден на 30 март 1853 г. в Зюндерт, Холандия. Расте в семейството на пастора Теодорус ван Гог и Ана Корнелия Карбентус. Той е най-голямото от общо шест деца.

Първоначално учи в селското училище в Цундерт, а след това и в интерната на Ян Провили в Цевенберген. Именно от този период датират и първите му опити в областта на рисуването.

През 1869 г. младият ван Гог започва работа в парижкия клон на фирмата „Гупил и Сие”, която се занимава с продажба на произведения на изкуството. Той се справя много добре с поверените му задачи и през 1873 г. е препратен към по-големия лондонски клон на фирмата. През този период ван Гог има възможност да посети Лувъра, а впоследствие да се запознае и с творбите на такива художници като Джошуа Рейнолдс, Джон Констабъл, Томас Гейнсбъроу и др. Повлиян от техните картини, той прави опити да рисува мотиви от градските пейзажи.

Докато е в Лондон, ван Гог се влюбва нещастно в дъщерята на своята хазяйка. Под влияние на това, той изживява душевна трансформация. Весел и жизнерадостен преди това, Винсент се превръща в мълчалив и самовглъбен млад мъж. През този период той започва да изучава Библията. Радикалните му виждания за изкуството със силен религиозен отенък започват да правят неприятно впечатление на колегите му в Лондонския филиал на фирмата. Собственикът се сменя през 1876 г. и новият ръководител не може да се примири с крайните становища на ван Гог, в резултат на което той напуска работното си място. За известно време след това преподава английски, френски и аритметика без заплата срещу подслон и храна. За Коледа той посещава родителите си и те успяват да го убедят да не се връща повече в Лондон.

След неуспешен опит да учи теология в Амстердам, през 1878 г. ван Гог се установява в областта Боринаж. Тя е район, в който основното препитание е добивът на каменни въглища. Тук Винсент ван Гог се сблъсква с живота на миньорите. Той ежедневно общува с тях, чете им пасажи от Библията, изнася проповеди. Счита, че не трябва да се различава по социален статус от своите енориаши и затова раздава цялото си имущество. Така до 1880 г. той живее в крайна мизерия. Именно тогава брат му Теодорус започва да му изпраща пари, за да живее. Тази практика той продължава до края на живота на Винсент. През този период ван Гог рисува и много картини от живота на миньорите. Тогава в него окончателно се оформя и идеята да се занимава с рисуване.

През същата 1880 г. той се записва на курс за анатомични рисунки в Брюкселската академия за изящни изкуства. По това време, под влияние на чичо си – художника Антон Мауве, ван Гог рисува и множество акварели. Започват и първите му опити с масло.

През 1881 г. чичо му Корнелиус Маринус ван Гог, който е търговец на картини, му поръчва 12 платна с изгледи от Хага с перо и туш. През това време ван Гог се запознава с проститутката Класина Мария Хоорник, която той нарича Сиен и с която живее повече от година. Във времето на съвместното им съжителство тя многократно му позира.

Съществено влияние върху неговата психика оказва внезапната смърт на баща му през 1886 г. Същата година той напуска Нидерландия и никога повече не се завръща в родината си. Установява се в Париж в жилището на брат си Теодорус. Там се обучава в ателието на Кормон, където се запознава с видни художници като Анри дьо Тулуз-Лотрек, Емил Бернар и др. По-късно влиза в контакт и с импресионистите Пиер-Огюст Реноар, Камий Писаро, Клод Моне и др.

Следващите две години са едни от най-плодотворните за ван Гог. Той рисува над 200 картини, повлияни от пейзажите в Париж и околностите на Сена. През това време той прави и много автопортрети. Докато е във френската столица ван Гог рисува и няколко платна в стил „поантилизъм”, но скоро се отказва от това течение. През този период той е силно повлиян от японските дърворезби и особено от творбите на Кацушика Хокусай и прави редица опити за рисунки върху техни сюжети.

През 1888 г. Винсент ван Гог заминава за Прованс, като по пътя отсяда в Арл. Остава в града по-дълго от предвиденото. Това е и най-творческият му период. Именно тук ван Гог създава едни от най-известните си произведения. Тук рисува серията си от цъфнали дървета, скиците на лодки, много от местните жители също с удоволствие му позират. Тук създава и серията от станалите днес световноизвестни слънчогледи.

За известен период, докато е в Арл, ван Гог живее с Гоген. Това съжителство завършва с разрив между двамата. При последния скандал Гоген напуска къщата и заплашва, че на другия ден ще напусне Арл завинаги. На следващия ден Гоген твърди, че ван Гог го е преследвал с бръснач в ръка. След като се връща в къщата, Винсент отрязва част от ухото си. Отрязаното парче занася на проститутката Рошел, която често посещава. Тя уведомява полицията. Ван Гог е намерен в безсъзнание на леглото си и откаран в местната болница. Той е лекуван почти постоянно до окончателното си отпътуване от Арл, което става по настояване на местни жители. Следвайки препоръката на лекаря си, Винсент се установява в приюта за душевно болни Сен-пол-дьо-Музол в Сен-Реми дьо Прованс. Още при постъпването му на 8 май 1889 г. д-р Пейрон поставя диагноза остра епилепсия. Тук той продължава да рисува. Най-известното му произведение от този период е „Звездна нощ”.

Въпреки че рисуването подобрява състоянието му, в момент на психическо разстройство, той се нагълтва с разредители и бои от тубите. Следва тежка депресия, която прави немислимо напускането на клиниката.

Впоследствие много се спекулира със заболяването на ван Гог. Счита се, че той страда от епилепсия на темпоралния лоб, която е силно усложнена от честата консумация на абсент.

През 1890 г. ван Гог започва да става известен в художествените среди. За него се публикуват статии, тогава е продадена и първата му картина – „Червено лозе”, а на Шестия салон на независимите в Париж са изложени десет негови произведения. Точно тогава той получава изключително тежък пристъп. След неговото отшумяване, ван Гог заминава за лечение при д-р Пол Гаше в Овер-сюр-Оаз. Тук отново се посвещава на рисуването, като за три месеца изработва над 80 картини. Те представляват преди всичко пейзажи от селото и портрети на местни жители. Пристъпите му изчезват и д-р Гоше е убеден, че пълното му оздравяване е близко.

През юли ван Гог посещава брат си в Париж, но скоро си тръгва, отново след кавга с него. След това изпада в поредната депресия. На 27 юли 1890 г. той се прибира в квартирата си и хазяите му забелязват, че явно страда от силни болки. Те викат д-р Гоше, който установява, че в гърдите на художника е заседнал куршум и той не може да бъде изваден. Те се опитват да облекчат болките му и същевременно се обаждат на брат му Теодорус. Той пристига на смъртното ложе на Винсент. Гениалният художник издъхва на 29 юли 1890 г. Погребан е в Овер, изпроводен в последния си път от няколко приятели и колеги. Ковчегът е покрит с далии и с любимите на твореца слънчогледи. Счита се, че смъртта му е резултат от самоубийство.

" Тайната вечеря"

Замисляйки своята картина "Тайната вечеря" на Христос и учениците му, Леонардо да Винчи се сблъскал с една голяма трудност: трябвало да нарисува Доброто, въплътено в образа на Христос и Злото - в лицето на Юда, приятеля му, който по време на тази вечеря решава да го предаде.

Леонардо прекъснал работата си по средата, за да намери най-подходящите за тази цел модели. Не след дълго, докато слушал някакъв църковен хор, той открил в едно от пеещите момчета съвършеният образ на Христос. Поканил го в ателието си и възпроизвел чертите му в етюди и скици.

Изминали три години. "Тайната вечеря" била почти готова, но Леонардо да Винчи все още не бил намерил подходящ модел за Юда. Кардиналът, който отговарял за църквата, започнал да го притиска, настоявайки да завърши колкото се може по-скоро фреската.

След като търсил дни наред, художникът намерил в една канавка преждевременно състарен младеж – мръсен, дрипав и пиян. Макар и трудно, склонил помощниците си да го доведат в църквата, понеже нямал време да прави скици. Просякът бил пренесен дотам, без дори да разбере: помощниците го придържали прав, а Леонардо пресъздавал контурите на жестокост, грях, егоизъм, така ясно открояващи се върху това лице.

Леонардо да Винчи

Когато привършил, просякът — вече поизтрезнял — отворил очи и като видял платното пред себе си, казал с почуда и тъга:

- Вече съм виждал тази картина.

- Кога? — попитал изненадано Леонардо да Винчи.

- Преди три години, когато още не бях изгубил всичко.

Тогава пеех в един хор, животът ми бе изпълнен с мечти и художникът ме покани да позирам като модел за лицето на Христос...