Убиец, но велик творец

Великият Караваджо е убиец, великият Верлен посяга на бебето си – нима такива хора могат да ни одухотворяват? И кои са моралните опори на съвременния творец? Това се пита Калин Терзийски в нашата авторска колонка днес. 

 Бихме ли приели днес творец като Верлен?

 

Напоследък си мисля: Може ли един творец да е аморален и отблъскващ с ежедневното си поведение, но в същото време творбите му да даряват светло щастие на хората и да ги спасяват от мрака на нечовешкото? Ако в детството и в юношеството си човечеството го е търпяло, дали това е възможно и сега? Тоест – може ли един съвременен, осъзнат творец, стъпил върху раменете на гиганти, да бъде безобразен като човек?
Имам чувството, че в ранните времена хората действително са нямали особено богат избор от примери и са действали напълно девствено. Водени по-скоро от вътрешните си пориви, от действащия в тяхната група морал, от примера на малък брой авторитети. Сега, в съвремието, извършвайки и най-дребната си постъпка, аз мога да я сверя с Буда, Христос, Леонардо да Винчи, Платон, Фройд и Маркс. А за човека от Средновековието всяка постъпка се оценява единствено през призмата на Библията или на традиционните авторитети – баща, старейшини, съседи. Нашата съвременна призма обаче е огромна. И много несигурна. Това – вие го усещате – е мъчително. Няма абсолют. В нищо. От друга страна: навярно именно така се заражда осъзнатостта. В резултат от това безкрайно разнообразие на възможни гледни точки и тълкувания съвременният човек може много по-ясно да осъзнае и да прецени постъпката си. Или ако не по-ясно, то поне по-богато и неедностранчиво.
Хомосексуален детеубиец и велик поет?
И така. Има ли право съвременният творец да бъде аморален, след като притежава толкова много гледни точки и призми, през които оценява себе си и постъпките си? Мислейки за това, аз се сещам за един наш почти съвременник.
Великият поет Пол Верлен. Всяка вечер пиян, той вдига грандиозни и идиотски, хомосексуални скандали на 20 годишната си съпруга. И една вечер стига дотам, че запраща в стената... едногодишното си бебе. Същият този човек е гордост на Франция и водач на цялата плеяда френски поети-декаденти. Главно благодарение на него в историята на световната литература остава цялото поколение на Прокълнатите поети – наречено така по едноименното есе именно на Верлен. Питам се: Възможно ли е това днес? И бихме ли приели в наши дни един такъв творец? Бихме ли го издигнали на пиедестал? Интересен въпрос, струва ми се. А още по-интересно става, когато се замислим за онзи велик творец, за когото всъщност пиша това есе.
Микеланджело да Караваджо.
С четка и кама
Красивият италианец с малка брадичка, неспокойни очи и леко нездрав вид е роден в градчето Караваджо, близо до Милано. Още в ранните си години той се противопоставя на маниеризма, господстващ през целия ХVІ-ти век в италианското изобразително изкуство. Маниеризмът е рисуване в героичния и патетичен стил на Микеланджело Буанароти. Но тъй като всяко подражателство е бездушно, целият маниеризъм носи зловещия печат на бездушието. А новият Микеланджело – роденият в Караваджо – отхвърля това робство на авторитетите. Явно още в младостта си той е непримирим човек. И започва да твори в свой мощен, драматичен стил, като противопоставя ярката светлина на плътната, черна сянка. То това е и характерът му: мрак и проблясъци на ярка светлина.
В един хубав ден през 1606-та, когато 33-годишният Микеланджело да Караваджо работи в Рим, с няколко приятели решават да поиграят на топка. По време на играта обаче се развихря жесток спор. (То това се случва и днес, виждаме го често. Наистина, в тия улични спортни кавги и крамоли рядко участват гениални художници. Но – времената се менят. Както и художниците.) В един миг освен думите във въздуха блясват и други, по-материални доводи. Испански ками и сицилиански сгъваеми ножове. Караваджо е силен и бърз. И един от противниците му пада на земята пронизан. Караваджо изчезва от полесражението. Противникът му издъхва. За Караваджо не остава друг избор, освен или да се предаде и да понесе наказанието си, а то е смърт, или да избяга в чужбина. За един римлянин най-близката чужбина по това време е Кралството на двете Сицилии – и столицата Неапол.

Обезобразеният ангел

"Целувката на Юда" на Караваджо

 

И Караваджо избира бягството. Пристига в Неапол, където никой не го преследва. За една година успява да стане утвърден неаполитански майстор. Всъщност – именно неговото влияние прави Неапол от сравнително второстепенен за изкуствата град в истински артистичен център. Но Караваджо не се спира. Той има буен и явно доста мрачен характер. Работи с невероятна продуктивност. Велико е това – че можем да разгледаме живота му през неговите картини. И да не мислим за убийството, извършено в Рим. В тези най-активни години Караваджо рисува големи платна на религиозна тема: Седемте деяния на милосърдието, Свети Йероним над книгата и Саломе с главата на Йоан. Ала явно характерът му е прекалено неспокоен и мрачен, за да остане всичко наред. През 1609 Караваджо отново се замесва в случаен скандал. В някаква кръчмарска разпра. И сам бива жестоко обезобразен.
Той, който е използвал странното си и красиво лице за модел на десетки свои картини! (За онези, които обичат детерминизма и фатализма това е добре дошло: Получил е това, което е заслужил! – ще кажат.)
Ние обаче знаем, че такива неща в живота няма, че те са само в главите на бабите и врачките. Но все пак: Караваджо се превръща в чудовище, след като е живял с лице на ангел. Скоро след това умира от малария. Обезобразен и с онова мъчително убийство на съвестта си. После идва безсмъртната му слава.
Цялата тази история е мрачна и кървава. Но след като си я припомних ми се ще да кажа:
Нека тези свещени чудовища, безумните творци на Средновековието, лудите ангели от Младостта на Човечеството – нека си останат там! Сега творецът е повече осъзнат и просветлен моралист, отколкото беснеещ ангел от ада.
Поне аз искам да бъде така.
Автор: К. Терзийски/Редактор: А. Андреев

Да правиш изкуство по време на криза... Често се питам какво ли би правил Микеланджело, ако беше роден днес? Може би нямаше да направи тези шедьоври на които се възхищаваме днес. Вие разбирате, приятели, че всеки човек си идва с мисия на тази Земя и то точно във времето в което е роден. Всички вие сте с някаква мисия, просто трябва да обърнете повече внимание на себе си, за да разберете за какво сте тук и то в сегашно време?

Trailer for "Vincent van Gogh - Vincent's Final Moments."

Винсент Вилем ван Гог, гениалният и екстравагантен нидерландски художник, е роден на 30 март 1853 г. в Зюндерт, Холандия. Расте в семейството на пастора Теодорус ван Гог и Ана Корнелия Карбентус. Той е най-голямото от общо шест деца.

Първоначално учи в селското училище в Цундерт, а след това и в интерната на Ян Провили в Цевенберген. Именно от този период датират и първите му опити в областта на рисуването.

През 1869 г. младият ван Гог започва работа в парижкия клон на фирмата „Гупил и Сие”, която се занимава с продажба на произведения на изкуството. Той се справя много добре с поверените му задачи и през 1873 г. е препратен към по-големия лондонски клон на фирмата. През този период ван Гог има възможност да посети Лувъра, а впоследствие да се запознае и с творбите на такива художници като Джошуа Рейнолдс, Джон Констабъл, Томас Гейнсбъроу и др. Повлиян от техните картини, той прави опити да рисува мотиви от градските пейзажи.

Докато е в Лондон, ван Гог се влюбва нещастно в дъщерята на своята хазяйка. Под влияние на това, той изживява душевна трансформация. Весел и жизнерадостен преди това, Винсент се превръща в мълчалив и самовглъбен млад мъж. През този период той започва да изучава Библията. Радикалните му виждания за изкуството със силен религиозен отенък започват да правят неприятно впечатление на колегите му в Лондонския филиал на фирмата. Собственикът се сменя през 1876 г. и новият ръководител не може да се примири с крайните становища на ван Гог, в резултат на което той напуска работното си място. За известно време след това преподава английски, френски и аритметика без заплата срещу подслон и храна. За Коледа той посещава родителите си и те успяват да го убедят да не се връща повече в Лондон.

След неуспешен опит да учи теология в Амстердам, през 1878 г. ван Гог се установява в областта Боринаж. Тя е район, в който основното препитание е добивът на каменни въглища. Тук Винсент ван Гог се сблъсква с живота на миньорите. Той ежедневно общува с тях, чете им пасажи от Библията, изнася проповеди. Счита, че не трябва да се различава по социален статус от своите енориаши и затова раздава цялото си имущество. Така до 1880 г. той живее в крайна мизерия. Именно тогава брат му Теодорус започва да му изпраща пари, за да живее. Тази практика той продължава до края на живота на Винсент. През този период ван Гог рисува и много картини от живота на миньорите. Тогава в него окончателно се оформя и идеята да се занимава с рисуване.

През същата 1880 г. той се записва на курс за анатомични рисунки в Брюкселската академия за изящни изкуства. По това време, под влияние на чичо си – художника Антон Мауве, ван Гог рисува и множество акварели. Започват и първите му опити с масло.

През 1881 г. чичо му Корнелиус Маринус ван Гог, който е търговец на картини, му поръчва 12 платна с изгледи от Хага с перо и туш. През това време ван Гог се запознава с проститутката Класина Мария Хоорник, която той нарича Сиен и с която живее повече от година. Във времето на съвместното им съжителство тя многократно му позира.

Съществено влияние върху неговата психика оказва внезапната смърт на баща му през 1886 г. Същата година той напуска Нидерландия и никога повече не се завръща в родината си. Установява се в Париж в жилището на брат си Теодорус. Там се обучава в ателието на Кормон, където се запознава с видни художници като Анри дьо Тулуз-Лотрек, Емил Бернар и др. По-късно влиза в контакт и с импресионистите Пиер-Огюст Реноар, Камий Писаро, Клод Моне и др.

Следващите две години са едни от най-плодотворните за ван Гог. Той рисува над 200 картини, повлияни от пейзажите в Париж и околностите на Сена. През това време той прави и много автопортрети. Докато е във френската столица ван Гог рисува и няколко платна в стил „поантилизъм”, но скоро се отказва от това течение. През този период той е силно повлиян от японските дърворезби и особено от творбите на Кацушика Хокусай и прави редица опити за рисунки върху техни сюжети.

През 1888 г. Винсент ван Гог заминава за Прованс, като по пътя отсяда в Арл. Остава в града по-дълго от предвиденото. Това е и най-творческият му период. Именно тук ван Гог създава едни от най-известните си произведения. Тук рисува серията си от цъфнали дървета, скиците на лодки, много от местните жители също с удоволствие му позират. Тук създава и серията от станалите днес световноизвестни слънчогледи.

За известен период, докато е в Арл, ван Гог живее с Гоген. Това съжителство завършва с разрив между двамата. При последния скандал Гоген напуска къщата и заплашва, че на другия ден ще напусне Арл завинаги. На следващия ден Гоген твърди, че ван Гог го е преследвал с бръснач в ръка. След като се връща в къщата, Винсент отрязва част от ухото си. Отрязаното парче занася на проститутката Рошел, която често посещава. Тя уведомява полицията. Ван Гог е намерен в безсъзнание на леглото си и откаран в местната болница. Той е лекуван почти постоянно до окончателното си отпътуване от Арл, което става по настояване на местни жители. Следвайки препоръката на лекаря си, Винсент се установява в приюта за душевно болни Сен-пол-дьо-Музол в Сен-Реми дьо Прованс. Още при постъпването му на 8 май 1889 г. д-р Пейрон поставя диагноза остра епилепсия. Тук той продължава да рисува. Най-известното му произведение от този период е „Звездна нощ”.

Въпреки че рисуването подобрява състоянието му, в момент на психическо разстройство, той се нагълтва с разредители и бои от тубите. Следва тежка депресия, която прави немислимо напускането на клиниката.

Впоследствие много се спекулира със заболяването на ван Гог. Счита се, че той страда от епилепсия на темпоралния лоб, която е силно усложнена от честата консумация на абсент.

През 1890 г. ван Гог започва да става известен в художествените среди. За него се публикуват статии, тогава е продадена и първата му картина – „Червено лозе”, а на Шестия салон на независимите в Париж са изложени десет негови произведения. Точно тогава той получава изключително тежък пристъп. След неговото отшумяване, ван Гог заминава за лечение при д-р Пол Гаше в Овер-сюр-Оаз. Тук отново се посвещава на рисуването, като за три месеца изработва над 80 картини. Те представляват преди всичко пейзажи от селото и портрети на местни жители. Пристъпите му изчезват и д-р Гоше е убеден, че пълното му оздравяване е близко.

През юли ван Гог посещава брат си в Париж, но скоро си тръгва, отново след кавга с него. След това изпада в поредната депресия. На 27 юли 1890 г. той се прибира в квартирата си и хазяите му забелязват, че явно страда от силни болки. Те викат д-р Гоше, който установява, че в гърдите на художника е заседнал куршум и той не може да бъде изваден. Те се опитват да облекчат болките му и същевременно се обаждат на брат му Теодорус. Той пристига на смъртното ложе на Винсент. Гениалният художник издъхва на 29 юли 1890 г. Погребан е в Овер, изпроводен в последния си път от няколко приятели и колеги. Ковчегът е покрит с далии и с любимите на твореца слънчогледи. Счита се, че смъртта му е резултат от самоубийство.

" Тайната вечеря"

Замисляйки своята картина "Тайната вечеря" на Христос и учениците му, Леонардо да Винчи се сблъскал с една голяма трудност: трябвало да нарисува Доброто, въплътено в образа на Христос и Злото - в лицето на Юда, приятеля му, който по време на тази вечеря решава да го предаде.

Леонардо прекъснал работата си по средата, за да намери най-подходящите за тази цел модели. Не след дълго, докато слушал някакъв църковен хор, той открил в едно от пеещите момчета съвършеният образ на Христос. Поканил го в ателието си и възпроизвел чертите му в етюди и скици.

Изминали три години. "Тайната вечеря" била почти готова, но Леонардо да Винчи все още не бил намерил подходящ модел за Юда. Кардиналът, който отговарял за църквата, започнал да го притиска, настоявайки да завърши колкото се може по-скоро фреската.

След като търсил дни наред, художникът намерил в една канавка преждевременно състарен младеж – мръсен, дрипав и пиян. Макар и трудно, склонил помощниците си да го доведат в църквата, понеже нямал време да прави скици. Просякът бил пренесен дотам, без дори да разбере: помощниците го придържали прав, а Леонардо пресъздавал контурите на жестокост, грях, егоизъм, така ясно открояващи се върху това лице.

Леонардо да Винчи

Когато привършил, просякът — вече поизтрезнял — отворил очи и като видял платното пред себе си, казал с почуда и тъга:

- Вече съм виждал тази картина.

- Кога? — попитал изненадано Леонардо да Винчи.

- Преди три години, когато още не бях изгубил всичко.

Тогава пеех в един хор, животът ми бе изпълнен с мечти и художникът ме покани да позирам като модел за лицето на Христос...

Огюст Роден

"Изкуството е освен това великолепен урок за искреност. Истинският художник изразява винаги това, което мисли, с риск да се сблъска с всички установени предразсъдъци."

Импресионизмът съживява не само живописта, а и скулптурата. Роден преформулира скулптурата по същото време, когато Моне и Мане коренно променят живописта. Неговият метод на работа няма за цел да улови загадъчни оптически ефекти, а да наблегне върху процеса на "развитие" – чудото на неодушевената материя, добиваща живот в ръцете на твореца.

Ражда се на 12 ноември 1840 г. в Париж. От 1854 учи  в училище за рисуване и математика, а след това продължава обучението си при Антоан Бари.

Това, което творецът постига в склуптурата, може да се види още в първото му произведение - "Мъжът със счупения нос" (1864 г.), което се опитва да покаже в парижкия Салон. Отхвърлено е поради факта, че не се вписва в нито една установена категория на скулптурата.

За него той казва: "Тази маска предопределя цялата ми бъдеща работа". Роден е първият, който превръща "незавършеността" в естетически принцип. "Мъжът със счупения нос" не е бюст, а глава, "отчупена" при врата. Откривайки независимостта на отделния фрагмент, Роден освобождава скулптурата от механичния натурализъм, така както Мане спасява живописта от фотографския реализъм.

След като не го приемат в Школата за изящни изкуства, той започва да работи в работилницата на Алберт Кари-Бельоз. На 35 години Роден заминава за Италия да изучава изкуството на знаменития художник Микеланджело.

Признание получава, когато държавата откупува две негови статуи — "Йоан Кръстител" (1878) и "Крачещият мъж" (1877).

През 1880г. му възлагат последната значителна работа, входа на Академията за декоративни изкуства в Париж. Роден разработва амбициозен ансамбъл "Портите на ада", който остава незавършен, вдъхновен от "Ад" на Данте, както и стихосбирката на Бодлер "Цветя на злото".

Общото между произведенията е трагичният поглед върху човешкото състояние: престъпни страсти, желание, незадоволимо и тук и в отвъдното, напразната надежда за щастие.

"Портите на ада" служи като рамка на безбройните малки детайли, които се превръщат в самостоятелни творби.

Най-известна е "Мислителят". Роден отказва да му даде конкретно име. Кой е Мислителят? В контекста на "Портите на ада" първоначално се възприема като обобщен образ на Данте. Отчасти това е Адам, отчасти Прометей, и отчасти звярът, който се крие в плътските страсти. Той се причислява и към акцията в отговор на идеалните тела на Микеланджело. В този нов образ на мъжа формата и значението са обединени.

За разлика от Микеланджело, Роден по инстинкт е скулптор, а не ваятел. Въпреки това съществуват не малко статуи, изваяни от неговата ръка. Сред най-изящните е "Целувката".

Влюбените излизат от основата и все пак остават в нея, което символизира тяхната земна страст. Контрастът на повърхностите акцентира върху чувствената мекота на телата.

Паметникът на Балзак (1897г.) е последното, както и най-любимо и противоречиво творение на Роден. Скулптурата е отхвърлена от асоциацията на писателите, която я поръчва и остава в гипс дълги години. Статуята е по-голяма от естествен ръст, физически и духовно: тя притежава невероятно присъствие. Гениалният мъж се издига над тълпата и споделя "върховната егоцентричност на боговете".

Роден прави портретни глави на Лоран и Пюви дьо Шаван, на Балзак и Юго, както и множество монументални скулптури като "Гражданите на Кале".

Роден дава работа на различни свои помощници по време на своята кариера. Една от тях е Камий Клодел. Тя влиза в ателието му 19 годишна, а през следващото десетилетие е негов художествен сътрудник и любовница.

В наши дни е призната за важен художник на своето време. Двамата се разделят окончателно през 1898 г., след което Клодел заболява психически. Той умира на 17 ноември в дома си в Мьодон недалеч от Париж.

Роден завещава своите произведения на френския народ. Скулптурите, рисунките и личните му колекции са изложени в музея, създаден във "Вила на брилянтите" в Мьодон, Мозея на Роден в Париж, Музея д'Орсе (Париж), а така също и в музея на Роден във Филаделфия и др.

Библиотеката разполага с графични албуми и книги за живота и творчеството на Огюст Роден, които са на ваше разположение в отдел "Изкуство".

Дон Диего Веласкес - "портрет на папа Инокентий X"

През 1648 г. Диего Веласкес за втори път посещава Ватикана и рисува знаменития портрет на папа Инокентий Х:
Папа Инокентий Х се обявява против Вестфалския мир, който слага край на Тридесетгодишната война по най-лошия за Курията начин - ограничава участнието на папството в управлението на световните дела.
По това време бившият лорд-канцлер на Англия сър Френсис Бейкън вече е покойник, така и не успял да получи пълна реабилитация - през 1621 г. бива обвинен за подкуп и затворен в Тауър. По-късно Джеймс І помилва Бейкън, но не го връща на служба. И в този "безработен" период Френсис Бейкън написва едни от най-известните си творби: De augmentis scientiarum и Novum Organum, както и утопичния роман "Новата Атлантида".
Триста години след смъртта му неговият потомък, също Френсис Бейкън, заминава за Берлин и Париж и започва кариерата си на художник. След още двадесет години рисува серия "подготвителни" портрети преди да сътвори "своя" папа Инокентий Х - истеричен терор, както го определят изкуствоведите.

Доменико Теотокуполос "Ел Греко" - "Поклонение към Името Христово"

Когато италианците довели гостуващия в Рим испански художник от гръцки произход (от о-в Крит), наричан "Ел Греко" в Сикстинската Капела, останали доста раздразнени от факта, че той изобщо не се впечатлил от титаничната стенопис на Микеланджело. "Какво, не ти ли харесва?" го попитали те. "Ами не особено." - отвърнал им гъркът. "Защо?" - продължавали да недоумяват италианците. "Защото това не е живопис, а нарисувани скулптури." - отговорил Ел Греко. "Ами ти като знаеш толкова, кой мислиш че може да го нарисува по-добре?" - вече бесни попитали те. "Аз." - казал Ел Греко. И не излъгал.